Отново настъпва моето време. Последните слънчеви лъчи са само отблясъци, блед спомен в очите на забързани към своето си хора. Бавно се размърдвам, полека раздвижвам крилете си. Чака ме поредната трудна нощ в безпътна обиколка от прозорец на прозорец. Случва се да се питам какъв е смисъла, но не го правя много често, защото от подобни мисли ме боли. Такава е съдбата ми, следвам я без да роптая особено. Нали във вселената трябва да има разнообразие. Може би за това ни има и нас- несретни бездомници, обречени нощ след нощ безропотно да търсим чуждата топлина. Нямаме собствен дом, нямаме собствен огън на който да се сгреем, нямаме собствена светлина, около която да се съберем.
То и от блъскането в прозорците боли, но какво да се прави…
До скоро не знаех, че има прозорци. Нощ след нощ се засилвах към светлинката, после невидимата сила ме пращаше обратно в мрака. В началото объркването беше по-силно от болката. Изхвърчаш хаотично в тъмното, замаяно ти е, не знаеш какво става. Но събираш сили, съвземаш се и вдигаш поглед с нова надежда. Отново и отново – напред към светлинката! Чувала съм как коментират, че ние, нощните пеперуди, летим истерично, без посока и цел. Не е вярно. Винаги сме знаели на къде сме тръгнали. Просто пътят е труден – хиляди невидими прегради те пресрещат в нощта, летиш инстинктивно, води те само сляпото желание за топлината, която светлината примамливо излъчва.
Понякога, когато стане много студено, ми позволяват да се доближа. Нямам свой огън, за това се моля да ме пуснат до нечий чужд. Лъжа, никого не моля, промъквам се без да ме видят и крада от чуждата топлина. Само колкото да се съвзема. Паря се на чуждия огън, докато ледената обвивка на сърцето ми се разстопи. В добрите случаи успявам да го усетя за миг – тупа-лупа, тупа-лупа, колко ли може да се усети сърцето на една нощна пеперуда! После, успокоена, че все още имам сърце, бавно се отдръпвам от чуждата топлина. Трудно е, но нямам избор, не е моя…
Та, бях тръгнала да ви разказвам за прозорците. Еми голямо лутане е, особено като не знаеш какво е това – прозорец. Мислиш си, че невидимите ръце на Бога на нощните пеперуди те захвърля и захвърля назад, защото неговите пътища били неведоми и ти не знаеш какви планове има той за теб. Това е доста успокоителна мисъл, всъщност. В повечето случаи върши работа. Но не и при мен!
Случи се така, че един ден просто проумях. Разбирате ли, аз и сега не знам къде започва и къде свършва всеки прозорец, нито кой и защо го е създал (сигурно и това е работа на този, нашия Бог). Но вече знам, че съществува! И че той е причината никога да не мога да стигна до светлината – тази невидима преграда, която ме спира винаги малко преди заветната цел! А толкова искам да се приближа, поне за малко, да се постопля… Знаете ли колко ни е студено на нас, нощните пеперуди… Налага ни се да живеем пипнешком, нямаме привилегията да се радваме на слънцето, като всички други твари по земята. Толкова ли е трудно да ни дадете малко от светлината си? Толкова ли е невъзможно да направите малко място и за нас до огъня си?
Е да, не сме така замайващо прекрасни, като онези- дневните пеперуди. Но замисляли ли сте се, че проблема не е в нашия цвят, а във вашето зрение? Какво сме виновни ние, че вие – човеците, не виждате нощем цветовете? Нима ограниченото ви зрение е оправдание за това да ни наричате грозни? Нощта има толокова нюанси, толкова дълбочина… Дори ви съжалявам, че собственото ви несъвършенство не ви позволява да ги усетите. Но от това страдаме повече ние, така че, защо да ви съжалявам?
Понякога, в някои особено горещи дни не успявам да заспя, въртя се неспокойно и мисля ли мисля. Как така светлината е винаги от другата страна на стъклото? Нима е възможно да няма никаква топлина от моята страна? Трябва ли непременно да мина през стъклото, за да се стопля? Може би има начин да спра да се блъскам и да създам собствен огън, от моята си страна на този безкраен прозорец… Добре че напоследък захладня, лесно заспивам сън без сънища, не ми се налага да мисля толкова.
Аз съм нощна пеперуда. Аз нямам собствен дом, аз живея от случая, от чуждото подаяние, от вашето невнимание, позволяващо ми да се доближа до вашия огън. Вие наричате себе си “добри хора”. Тогава, моля, оставете прозореца отворен довечера.
Surealizm 