CV дълга версия

Казвамсесветланакатомалкабях…

Когато майка ми е била бременна с голямата ми сестра, а леля ми – с братовчедка ми, моят дядо е обявил награда “който кръсти детето “Светлана”, му купувам количка”. Поради една или друга причина и сестра ми и братовчедка ми се разминават с това име. Пет години по-късно аз обаче го получавам. Не заради количката, а защото родителите ми го харесали. А пък на дядо ми това име му харесвало, защото така се е казвала дъщерята на Сталин. Да, аз, като трето поколение в пролетарското ни семейство съм заслужила голямата чест, да бъда кръстена на тази „светла“ личност 🙂 Сега да не си помислите, че не харесвам името си. Дори много си го обичам. Само дето много рядко го чувам, защото повечето ми приятели и близки използват прякора ми, а ако някой реши да използва името ми, все гледа да си спести последната сричка. За информация на всички – ние- Светланите се различаваме от Светлите и обратно! Както Иво и Ивайло примерно. Но, това, за съжаление, не трогва никого… Защо да произнасяш цели осем букви (С-в-е-т-л-а-н-а), като можеш да си спестиш малко артикулиране…

Прякорът ми Су.
Не помня как се появи. Но няма да забравя една случка от трети клас. Бяхме току що приети горди пионерчета и трябваше да изберем първия си отряден съвет. Децата предлагаха този, онзи. В един момент стана съученичката ми – Ани Крумова – и каза “Предлагам Суто”. “Кой?!” попита класната с такъв тон, че Ани се стресна. “Амиии, Суто….” “Какво е това суто бе, кой е това суто бе” – учителката много се ядоса и като се разкрещя…. Какви били тия прякори, как можело такова нещо, защо не си използваме имената, какво да ви разправям. Ани така се смути, че после на гласуването не посмя да вдигне ръка, като стигнахме моето име от предложените! От останалите ми съученици естествено също никой не гласува за мен 🙂 Така се разминах с участие в първия ни отряден съвет – заради прякора ми…

…светланакатомалкабяхкапитаннакорабпослепорастнах…

Вълни, вълни, вълни… Затварям очите си и само тях виждам – контрастни, почти графични от прежулящите слънчеви лъчи. Всяка вечер заспивам с този образ, на фона на вечерния рев на лъвовете.

Не, не съм прекарала детството си в Африка, а във Варна. А лъвския фон беше всекидневие, защото апартамента на баба и дядо беше точно срещу зоологическата градина, от другата страна на булеварда. Така лъвския рев се превърна в един от двата приспивни рефрена на детството ми. Другият е вечерната песен на щурците, която слушахме, когато бяхме на лозето. От там е вторият приспивен образ – късче море над дърветата, украсено с празничен гирлянд от нощните светлини на товарните кораби, чакащи на рейд пред варненския залив. Лозето на дядо и баба се намираше на юг от града, след квартал Галата.

Варна и лозето – това е моето детство. Прекарвах там всички ваканции, без зимната. Лятото, след последния учебен ден родителите ми ме качваха на самолета от София, а дядо ме чакаше на летището във Варна. Стоях там цяло лято и се прибирах в София няколко дни преди началото на следващата учебна година, колкото да имам време да си подвържа тетрадките и учебниците.

Така и детските ми спомени, без много точна хронология, са разделени на две – общ сиво-мъгляв спомен от София, събиращ на едно училище+рожденни дни+нова година, и яркия, изпълнен с най-различни случки “варненски” период – този, с който асоциирам детските си години, винаги, когато някой или нещо ме върне там.

Като малка бях злояда. В къщи редовно не си изяждах храната, която майка ми ми оставяше за обяд, а я изхвърлях през прозореца, за да си мислят, че съм я изяла. Ако ли пък ми даваха пари да ям в стола на училището, те моментално отиваха за най-вкусното нещо по това време – дъвки “Човекът – паяк” (поне на мен ми бяха по – вкусни от “Бибип”-ките).

Когато отидех във Варна, обаче, с хранителните ми навици настъпваше коренна промяна. С пристигането ми баба ми плесваше ръце и възкликваше “Олее, колко си слабичка!”. След което започваше да ме храни. Баници, манджички и всичката плодо-зеленчукова продукция от градината. Еми как да не ядеш…?! С по една циганска баница във всяка ръка се шляех из двора на лозето, който тогава ми изглеждаше безкраен. Клечах и гледах мравките, катерех се по прасковите и по бялата череша, гледах през бинокъла корабите в морето… безкрайни щастливи часове на безвремие, в които всяка секунда беше изпълнена с усещане, с емоция.

Сега стигаме и до кораба.

Май нямах и първи клас когато дядо ни го направи. Представлявше дървена конструкция в единия край на бунгалото на лозето, издигната над стълбичките, от които се слизаше от терасата на земята. Имаше си истински корабен рул, палуба, нос, котва и мачта със знаме. И синджирчета, с които да “затваряме” стълбите и връзката с терасата, за да можем да “отплаваме”. Аз, като най-малка, бях назначена за капитан. Братовчед ми, Митко, беше корабния механик, сестра ми Милена – щурман, баба – кок, а дядо – мичман. Корабът се казваше “Фея”. Когато се готвехме за първото ни плаване, дядо ми накара Милена и Митко да измият терасата. Това, естествено, хич не им се хареса, ама нямаше начин – започнаха да търкат. После дядо дойде при мен и ми каза “Ти си капитанът! Излез и попитай “Готови ли сте, момчета?” А сега де? Какъв ти капитан, не стига че те чистят, а аз – не, ами и да ходя да ги проверявам… Е да, ама каквото е казал дядо трябва да се изпълни… Преглъщам сухо-сухо два три пъти и с най-жалкия си “капитански” вид излизам на терасата. “Г-г-готови ли сте, момчета…?!” – тииихичко едвам-едвам ми се отлепва от устата. Като ме почнаха… само дето боя не си изядох. Спаси ме не капитанския ранг, а фактът, че в семействата ни никой никого не биеше и тази “традиция” не беше популярна като начин за разчистване на сметки. Та така. Имахме си кораб. Имахме и истински учебник по морско дело, компас, бинокъл – всичко необходимо за едно плаване. И плавахме…

послепорастнахилетяхспарапланер

Това беше едно истинско синьо лято…

парапланерработихвтелевизиядерзноубизнеслайкшоубизнес

Този период наричам “американската си кариера”. Защото като в американски филм започнах от нищото и научих много. Нещо като да стартираш с разнасяне на поща и сандвичи, и да стигнеш до бюрото на експерт в кабинет с гледка. Е, краят не беше особено хепи, но все пак това е реалността, а не Холивуд… Попаднах в Нова Телевизия през есента на 94-а. Майка ми ме убеди да си подам документи, в отговор на следната лаконична обява в ежедневниците: “Нова телевизия набира служители”. И адрес за контакт. В молбата ми за работа, под диктовката на майка ми бях написала “Моля да бъда назначена на подходяща длъжност”… Изобщо не очаквах да ми се обадят, а ето че няколко седмици по-късно, след кратко интервю бях назначена да водя архива на телевизията. Работата ми се състоеше в това да описвам материалите по касетите. Начален тайм-код, краен тайм-код, продължителност. И подреждаш касетата в шкафа. Че какво пък.

Първия ми работен ден седях в апаратната и гледах да не правя рязки движения. Замислено се питах дали и на космически кораб има толкова кабели, копчета и лампички. Не знаех какво е тайм -код. Кое му е началото и края. Дори не знаех, че видео- касетата няма две страни. Та в къщи никога не сме имали видео!

В края на първия месец реших, че вече мога да си поема малко въздух. Какво толкова? Аз съм на 19 и работя в космически кораб. Вдишах, издишах и си взех една малка биричка в барчето… Е, до там беше. Почти година след това един от по-шумните колеги, влитайки сутрин в студиото ме поглеждаше и надаваше крясък: “Момиченце! В барчето пак свърши бирата, ти ли я изпи?”… Който успее да свикне с “шегите” на българския телевизионен и кино-работник, повече нищо не може да го впечатли. А аз се уча бързо…

…шоубизнеспослеяздихконучихмного…

Един ден, в края на миналия век, нямах много работа в офиса и реших да вида какви резултати ще излезнат, като напиша Tangra в интернет. Основният процент информация се отнасяше до някакво населено място в Индия с името Тангра, където беше починала Майка Тереза. Значително по-малко бяха сайтовете за божеството Тангра – това, което всъщност ме интересуваше. Докато ги преглеждах попаднах на един доста странен сайт. Казваше се Степите /thesteppes/. На главната страница бяха изтипосани изображения на розетката от Плиска и мечът на Кубрат. Разрових се в инфото. Оказа се сайт на някакви американски ентусиасти – студентчета, които си играеха на прабългари, така както тук децата си играят на индианци. Като казвам “играят” – точно това имам предвид. Правят си специални сбирки, на които облечени в кожи яздат коне, размахват копия с конски опашки /май не бяха истински/ и си организират бойни турнири с мечове от стереопор. Бяха си разпределили някакви прабългарски прякори и изобщо… сериозна работа 🙂 Като поразгледах сайта усетих как едно газирано национално възмущение се надига в мен. “Някакви американци ще се правят на по-българи от нас – българите…. Те ще яздат, пък аз – българката – не мога…” И ей така, в това възмутето състояние взех един от първите броеве на българските Жълти страници, потърсих на “коне” и “конна езда” и след по-малко от час вече имах уговорен първи урок в клуб “Св. Георги” на базата “Хан Аспарух” до стадион Славия…

Заниманията ми с езда продължиха две години. Поне един път седмично, а като можех да отделя пари – два пъти. Точно се бях изнесла под наем, заплатата ми беше малка – едвам си покривах сметките. Разни познати ми казваха “Ееех, искам и аз като теб – да мога да яздя…” и продължаваха да висят по кръчмите. Е, аз не излизах всяка вечер по заведения – не можех да си го позволя. Но намирах пари за езда. Приоритети…

…конучихмного”вишу”амазакакволи;сега…

Ооох, тук от къде ли да започна? Ами да. От трети курс в техникума. Седяхме тогава с моята най-добра приятелка – Сашка – и си мислехме… “амиии, трябва някакво висше да се учи… Ама какво точно? Какво искаме, какво не искаме… Сложна работа. Я да помислим. Какво ни е най-приятно да правим в техникума?… Да чертаееем! Значи, решено. Ще кандидатстваме архитектура!” Как ви звучи, а? :)) Моите близки как ли не се опитваха да ме разубедят. Баща ми започна отдалеч. С научни факти. За експерименти с деца, разделени от родители, от братя и стестри /близнаци примерно/. И как в крайна сметка се захващат с нещо подобно на близките си. А в нашата рода? Какво в нашата рода..? Еми, нямаме нито един архитект. Или художник. Или нещо близко до това. Та ти как така, накъде с тази архитектура? Еми как накъде- право напред, с рогата козирожки…

Няма да влизам в повече подробности, само няколко неща. Първо, математиката ми е точно толкова зле, колкото рисуването 🙂 Естествено, не ме приеха, въпреки че оценките ми не бяха безкрайно лоши… Така или иначе, посветих две поредни лета в опит да стана архитект, но съдбата си знае работата и спести на човечеството бъдещи ми творчески напъни в тази посока…

Вторият ми /къде по-ползотворен/ период в посока висше образование започна няколко години по-късно. И както всичко друго при мен – ей така, от нищото. Бяха наизлезли първите обяви за лятна работа в чужбина. Аз вече не бях в телевизията и търсех нови хоризонти, така да се каже. Обаждам се на първата обява и там любезно ми обясняват, че за да замина, трябва да съм студент. Ееее, прикипя ми. Не стига че плащам данъци, плащам цяла карта за градския транспорт, бачкам по цял ден, вместо да купонясвам до несвяст по общежития и дискотеки… и накрая нямам право на това, на което повечето ми връстници имат право, само защото те още учат, вместо да се борят с живота капиталистически?!?!?! Абе аз, както казва моята приятелка Цецето, да не съм била Господ с камъци?! Решението беше взето веднага. Ще ставам студент. За да имам студентски права! Ааамаха….

Като ще ставам студент, продължавах с разсъжденията, поне ще уча нещо, дето ми е приятно. То е ясно, че дипломата в днешно време не значи кой знае какво, така че – ще се учи за кеф. И естествено се насочих към историята. Обадих се на един съученик, който по това време следваше история в СУ. Даде ми кандидатстудентски теми. И веднага разбрах, че така няма да стане. Не мога аз да седна и теми да уча… от училището ме деляха четири години и тези навици съвсем ги бях загубила. Няма начин. И, хайде в НБУ-то. Решваш си теста и готово. Като си избирах програми, за които да кандидатствам, вниманието ми привлече нещо нестандартно – “Антикварна дейност”. Прегледах курсовете, предвидени в програмата и останах очарована… Антиквариат на мебели, порцелан, часовници, оръжия; палеография; фалеристика; реставрация и консервация; история на вещта в киното… не звучи зле, нали? Много се чудех, какви ли хора ще ми преподават тези неща, има ли в България познавачи на такива специализирани и слабопопулярни теми? Реших да рискувам и записах програмата. И уцелих десятката…!

Антиквариатът е особен занят. Не е просто търговия, нито хоби. Това е страст и отдаденост до живот. Дейност, на която човек се посвещава, а не просто практикува от девет до шест. А когато изискванията са такива, случайни и неангажирани хора там рядко се срещат. Това, аз естествено, не го знаех. Нито се опитвах да стана такава. На приемния изпит, когато ме питаха, защо искам да вляза в програмата, отговорих “Аз се интересувам от история. А да учиш история от гледната точна на предметите звучи интригуващо…” Така се и оказа. Запознах се със страхотни хора, от които научих невероятно много и ми беше изключително интересно и забавно всяка една минута, изкарана в университета. Не разбирам “студентите”, които скучаят и дремят на лекции, ако изобщо влизат там… В средното образование някак си е по-логично – там си задължен да присъстваш и когато ти е скучно и си губиш времето вината не е изцяло твоя. Но в университетите? Да “следваш вишу” щото мама и тате плащат и няма какво друго да правиш… Никога не ми се изясни тази точно житейска позиция. Както и да е…

След антиквариата дойде “Културно наследство” към департамент История, после и “Археология”… За съжаление, нещата, които не знаеш, а ти се иска да научиш не само че не свършват, ами и непрекъснато се увеличават 🙂 Така че, стига студентстване, че ще се пенсионирам, преди да се дипломирам 🙂

слушамфадоиживеяосновновкомпютъркаквоимазаядене?
Защо фадо?…
Слушам доста различна музика, зависи в какво настроение съм. При мен обаче, музикалните настроения продължават сравнително дълго. В състояние съм два – три месеца да слушам само един албум. Отново и отново. Докато се слея изцяло с него, докато музиката попие в мен на клетъчно ниво… После най-често минавам на нещо съвсем различно. Но така- да “слушам” музика колкото нещо да ми прави шум – това не го мога… Музиката е ангажимент, тя изисква да й се посветиш – дори само когато я слушаш. Хубавата музика е като хубавата книга – потъваш в нея, уважаваш я и за това й отделяш необходимото внимание! Не я използваш за подпалки или за други практични дейности като да си избършеш задника…
А фадото – еми това е в момента – фадо!

Животът в компютъра
Май всеки вече приема това за нещо нормално…

Какво има за ядене?

Обичам да ми е вкусно. За това обичам и да готвя 🙂 Имам приятели, гледащи на храната само като на средство за поддържане на жизнените функции, за което не трябва да се губи излишно време… Не знам как го постигат. Е, не съм краен гурме-фен, нооо вкусно приготвената домашна храна за мен е благодат. И аз я ценя.

Advertisements

6 Коментари

  1. paw said,

    януари 15, 2009 at 11:06 am

    варненска ти работа.. не се обаждаш вече, да ходим на плаж…..
    ей тъй, както си блея- светлана ! хъ….

  2. Tim said,

    януари 24, 2009 at 10:00 am

    Еeee, култово, страшно ми харесва, браво Суто :*
    PS, ako нямаш /надявам се да не е така/ вземи си сач /напр, метро около 10 лв + поставката около 15 лв/. И ако може експериментирай с него на печка на дърва 🙂 Обожавах стила ти на готвене, не може да не си го развила 🙂

  3. фибата said,

    март 6, 2009 at 10:20 am

    майко мила… толкоз време да съм ти казвал „здрасти суто“ и толкова малко да знам за нещата които са те вълнували… направо ме вриса

  4. mena said,

    март 11, 2009 at 3:17 pm

    ООО, Су, ти която…

  5. август 26, 2009 at 1:43 am

    много хубаво написана автобиография! защо не вземеш да станеш писателка?

  6. titiksha said,

    октомври 3, 2010 at 12:10 pm

    Ашк олсун, Су!


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: