Латвия в накъсан пунктир

08.04.2014

Не съм подготвена за това пътуване. Опитвам се да го оставя да се случи, въпреки че проверих някое и друго разписание на влакове и хвърлих бегъл поглед на картата на Рига. Взех решението да участвам в семинара много рязко и много в последния момент. Преливам от любопитство, харесва ми идеята за спонтанност и моментни решения, въпреки че няма да пусна контрола напълно, знам. Очаквам нещо значимо да се случи през това пътуване. В крайна сметка за това го правя – пътувам навън, но фокусът е навътре, към себе си. Това, че сменям самолети, летища и държави е само част от пейзажа. Важните неща са вътре в мен.

08.04.2014, ранен следобяд, трансфер от Рига до Ратниеки

Въздухът звънти. Равно и право. Борове и брези. Сиво небе от край до край. Шофьорът ни е старателен, услужлив. Товари ни багажа, обяснява ни за стария град на Рига, разказва как хората са се били по опашките в банките при въвеждането на еврото в началото на годината. Говори на руски и нарича сънародниците си аборигени. Езикът си също- аборигенски. Става ми тъжно, защото виждам нас – българите – отстрани. Как не пропускаме да се самоунижим, особено пред чужденци. Питам се дали винаги така говори или сега го прави за пред двете рускини, с които сме в колата.

Час по-късно пристигаме в Ратниеки – база на Латвийския университет. Последните 10 километра караме по черен път, сред ниви с прясно покълнала ръж, горички от борове и брези. Равно и безкрайно.

DSC_0485

В базата още няма никой – ние сме първи. Звъним на домакина и той пристига след пет минути, колкото да ни каже да си изберем стаи и че ще има вечеря в 7. Взимам си бърз душ и припадам в кревата. Предишната нощ съм спала само три часа, последвани от смяната на три летища в три държави, свързани с два полета. Гутен морген, вашият капитен ще ви излети и кацне с удоволствие. Хев а найс флайт. Всеки път, когато се качвам в самолет си обещавам ама този път наистина да не им ям от храната и ето, че пак не спазвам обещанието си. Послушно взех топлия пакет от ръцете на професионално миловидната стюардеса и всичко си изядох. Два плътни, стъпкани сандвича, сякаш специално програмирани да стоят топли, да не се ронят, да миришат вкусно и да те хипнотизират със своята изкуствена привлекателност падат и тежат като камък в стомаха ми. По време на полета мислено се моля на майн капитен да заобикаля турболенциите, за да не се налага да използвам айне торбичкен по предназначение.

13.04.2014

Имам няколко часа да разгледам Рига, преди да си тръгна. Най-неудобните за турист часове – неделя късно вечерта и понеделник рано сутринта.

Настанявам се набързо в хостела “Ноти Скуиръл” (http://thenaughtysquirrel.com/), прекъсвайки заученото интро на мацката, която ме посреща. Благодаря ви, казвам, но няма да имам време за всичко това. Момичето отсреща млъква. Усещам, че не й се нравя и няма нищо против да съкрати времето, което е длъжна да ми отдели. Спестява ми (както по-късно установявам) и шотчето за добре дошли с “балсамът на Рига” (http://en.wikipedia.org/wiki/Riga_Black_Balsam) – местната алкохолна гордост, със сигурност предназначена само за туристи – плътна черна течност, настройка от хиляда и една билки във водка. Не, благодаря.

Пренебрежителното отношение на момичето ме дразни, но не му обръщам особено внимание. В крайна сметка тя е свикнала да комуникира с безгрижни двадесет годишни бакпакъри. Аз пристигам с куфар и два пъти повече години, на всичкото отгоре съм от женски пол. Пълна скука. Явно мястото ми е в хотел, хич не пасвам на представата й за готин посетител.

Взимам ключа от самостоятелната стая и бързам да изляза от полезрението й. Пътьом хвърлям поглед на нашарените с обяви стени. Безплатни турове из стария град, всеки ден в 11. Лист за записване на желаещите да стрелят с калашников (платено!). Предупреждение да не пиете алкохол, защото полицаите много бързо се появяват и те прибират. Дежурни реклами на барове и кръчми. Разписанието на автобуса до летището.

Мятам набързо багажа си и изкачам на улицата. Близо 9 вечерта е, но още светлее. И мрачнее в същото време. За малко е спряло да вали, но само за малко.

Намирам се в стара Рига – туристическата гордост на града. Сградите са основно от 18 век, когато след 30 годишна война шведите отстъпват пред натиска на Петър Велики и градът става индустриалният пристанищен град на Руската империя. Въпреки руското господство, продължило до началото на Първата световна война, Латвия е страна на католици. Няколко огромни католически катедрали се издигат над 6-7 етажните сгради, гъсто наблъскани една до друга около тесни павирани улички. Никакъв шанс за слънцето да стигне до теб, дори и в редките случаи, когато има слънце.

Изображение

Сигурно за това в Рига имат музей на слънцето, мисля си. Няма да имам време да го посетя. Набързо си нахвърлям лист с местата, които няма да мога да посетя: големия закрит пазар (всички чужденци там ги водят, чувам в главата си гласа на шофьора ни от преди няколко дни). Нито музея на окупацията (от СССР). Няма да имам време да видя най-старата в Европа циркова сграда, построена специално за циркови представления- някъде през 19ти век- от заклет и очевидно богат почитател на цирковото изкуство. Няма да имам време за катедралите, за кулата към едната от тях, на която така или иначе не ми се качва, но все пак има ли един град висока кула, на която да се изкатериш и да се огледаш от високо, направо ще го обидиш, ако не се изкатериш и не се огледаш от високо. Този път имам късмет – пребивавам в града в извънработното време на кулата.

Шляя се по улиците на стария град. От баровете се носи хубава музика. Не ми се пие. Дори една бира не ми се пие. Продължавам да се шляя. Изненадвам сама себе си когато неочаквано свивам в един мол. Магазините вътре отдавна са затворени, но заради работещите заведения сградата още е отворена. Като привлечено от светлината насекомо се мушвам вътре, отдъхвайки за момент от смръщеното сиво небе навън. Влизам в сувенирен магазин и купвам обещаните на приятели магнитчета. После погледът ми спира на магазин за натурална козметика. Името на марката е Madara. Проверявам работното време, пресмятайки наум ще имам ли време утре да мина преди летището и да проверя каква е тази работа с това име; историкът в мен подскача превъзбудено, все пак, разберете, дипломна работа за Мадара съм писала, не е какво да е, и сега, 2300 км по-на север някой си е кръстил така козметиката. Ше видим ние тази работа.

Помотавам се още малко по празните улички. Неделя вечер е, извън сезона е. Тук там се разминавам с шумни весели компании, няколко пъти се натяквам на много пияни хора – по двама, по трима, подпират се един друг, докато си говорят нещо с дрезгави гласове. Внимателно ги заобикалям по- отдалеч.

Изображение

Прибирам се в хостела с готова салата, взета от кофишоп-а на ъгъла. Хапвам набързо и лягам.

Спя неспокойно и шумно – преди да изляза отворих прозореца, в опит да сменя застоялия въздух в стаята, но съм успяла само да вкарам няколко тлъсти комара, които през нощта ме будят на почивки, редувайки се с прибиращите се от нощните барове компании. В шест сутринта някой прилежно пуска прахосмукачка на етажа и дълго и напоително чисти с нея. Предавам се и се надигам в кревата. Изчитам всичката информация от картата на града, проверявам си мейлите, вземам си душ и към осем излизам. В коридора в очите ми се набива огромен надпис, съобщаващ че всеки желаещ може да си вземе тапи за уши от рецепцията. Естествено. Що да го видя снощи този надпис, като мога да го прочета на сутринта. Карай, да върви.

14.04.2014

На рецепцията (бара) мацката е нова и гледа по-благосклонно. Питам я къде мога да закуся нещо прясно приготвено. Няма значение дали е сладко или солено, искам да е приготвено сега. Взима картата от ръцете ми и отбелязва с кръст мястото на най-добрите палачинки в града. Говори на английски. В Латвия всички говорят перфектен английски, а 18- годишните те гледат право в очите докато твърдо заявяват “не говоря руски”, ако се пробваш да ги попиташ нещо на него.

Хапвам палачинки с извара, сладко и руска салата, поляти с голяма чаша черен чай.

Мотая се по улиците още половин час, чакайки магазин Madara да отвори.

В 10 вече разговарям с любезната продавачка. Да, разбира се, “мадара” означава нещо на латвийски. Първо това е много популярно женско име в Латвия. Второ, това е името на една мноооого специална билка, която е вложена в нашите продукти. Ето тук имаме маслен извлек от нея- с благоговение вади една епруветка с нещо тъмно червено вътре и ми я показва. В нашите продукти има и много други билки…. А коя е Мадара, прекъсвам нетърпеливо заучения търговски монолог. Не знам как е на английски, казва момичето, но мога да ви я покажа на картинка – и гордо започва да сочи големите осветени фотографии в магазина. Мигам очудено секунда – две, после широко се нахилвам. Аааааа, знаем я ние тези билка, имаме си я у нас! От снимките наперено позира Еньовче.

Изображение

Няколко часа по-късно самолетът, сигурно воден от поредния майн капитен, набира височина. И какво научих да казвам на латвийски, мислено превъртам в главата си жалките ми опити да запомня и дума от този странен език, който звучи все едно пиян германец се опитва да говори руски. А, да. На латвийски тоалетна се пише tualetе. А Мадара означава Еньовче.

Из дневниците на една кифла на яхта по Бялото море

Мило дневниче,
тук всичко е много хубаво.
Сложиха ме да спя в килера, в най-долното чекмедже. Ако мърдам се удрям и малко боли, но скипър каза, че ще свикна. Скипър е на капитана първото име, второто не го знам.
Освен това скипър каза, че трябва да се науча да връзвам кранци.
„Абе ти що не се научиш да го паркираш това нещо без да ти трябват кранци“ – си помислих аз, ама не го казах на глас, че кой знае къде ще ме бутнат да спя тогава.
Освен това скипър каза, че ще ме науча да крада лимони. За това ще пиша повече друг път.
Снощи спряхме на един остров, дето името му е като Тасос, ама с К. Освен това и с Т. Първо обаче е К-то. Костос се казва. И селцето е Костос. Има три къщи и църква с високоговорители. Христос възкресе шумно.
Сега отплавахме към Итака, ако се случи нещо митологично, ще пиша.

Из дневниците….
Вчера стъпих на Итака.
Акостирахме в китен залив, дълбоко изрязан в сушата. Ще трябва да си направя шорт кът за „китен залив, дълбоко изрязан в сушата“, тук други няма. Доплувахме до брега и докато се оглеждахме за митичност, попаднахме на украинци. Те се „фатаграфируеха“ или нещо подобно. Украинският език спрямо руския ми звучи като македонския спрямо българския, но няма да задълбочавам в това предизборно време.
Сега за лимоните.
Пристигнахме в живописното малко градче (и за това ще ми трябва шорткът) Сами, разположено в „шорткът за залив“ на остров Кефалония и всички се пръснахме на разходка.
Значи, краденето на лимони не е лесна работа. За мен де. След старателно обикаляне и небрежно оглеждане из малките улички на града, стигнах до следните изводи:
– лимонените дървета са винаги в далечната, задна част на двора, а на мен не ми стиска да прескачам огради;
– ако дървото е близко до улицата, винаги наоколо има баба или дядо седящи на стол, които НЕ гледат приветливо;
– ако случайно има лимоново дърво на улицата, то е обрано. Гадни туристи!!!! Не могат да си купят лимони от магазина, ми само се оглеждат да краднат нещо! И за нас – гостите на слънчева Гърция – какво остава? Едното слънце.
Всъщност всички останали от екипажа се върнаха с по един – два лимона в джоба, упорито твърдейки, че били открили безстопанствено дръвче на улицата, чиито плодове капели и се разлагали по земята. „За крадец не ставаш сине, ти си буудаалаааааа“ ми зазвуча в главата, ама си затраях. За днес скипър е поставил нова задача – да крадем пресен босилек от саксиите пред заведенията на Закинтос. Да ги видя как ще намират безстопанствени саксии с капещ босилек.
За сега толкова. В момента зареждаме вода и след малко отплаваме.
А, и още нещо! Стига с това „качвай снимки“. Аз съм с ай-фон. На яхтата няма ай-компютър. Който не знае какво следва от горните две изречения не е наясно или с ай-технологиите или с моите технически познания.

Из дневниците…. #3
Трети ден на борда е обявена задължителна яйчена повинност. Хората тихо роптаят, но все още никой не се е възпротивил гласно.
Проблемът е религиозно – организационнен. На предварителната среща преди месец скипър каза „И да донесете яйца, защото ще отплаваме по Великден“. Обаче така и не се разбрахме кой да взима и кой не. И ето ти яхта, препълнена с боядисани яйца, които с всеки изминал час ни втръсват все повече и повече.
Вчера сутринта отплавахме с прекрасен вятър в платната, който час по-късно рязко стихна. „Кой бе?! – питам аз – Кой не си изяде яйцата? Кой разгневи боговете?!“ Двама мърморейки си признаха, ядоха яйца пред строя, но вече беше късно. Почти целия ден карахме на двигател.
Днес вече никой не говори за боядисаните яйца. Стане ли дума, настава странно мълчание и зяпане в различни посоки. Подозирам, че всеки гузно мята по яйце зад борда, докато никой не го гледа.
Сега плаваме към Залива на костенурките. Ако имаме късмет да видим някоя друга костенурка, най-вероятно ще я почерпим с яйце.

Закинтос е странен град. Островът (а и околните също) е бил за някой- друг век венецианска колония. И ето, че спираме в гръцки град, чиято архитектура лъха на Венеция. Няма колонади, има аркади, всяка църква си има кула, а самите църкви (тип базилика, няма кръстокуполни) приличат по-скоро на кметство или друга подобна сграда. На една абсидата дори не беше ориентирана на изток. Снимки – друг път
Днес ни е последния „островен“ ден преди да достигнем Цикладите. Следващите дни ще сме залепени за Пелопонес, докато го обикаляме от юг.

Из дневниците…#4
7 – 8 май, Закинтос – Катаколо, Пелопонес

Да продължа от където бях стигнала. За обяд имахме яйчена салата. Прави се от страшно много варени яйца и добавяш всичко, което помага да забравиш този факт. Всички ядохме, никой не се оплака, щото бяхме гладни. А и костенурки така и не видяхме.
Продължихме с весел попътен вятър от Закинтос към Пелопонес. Беше ранен следобед, коремът ми беше пълен с яйца и точно тихичко бях припълзяла в предната част на палубата да си полегна, когато настана голяма суматоха.
Капитанът рязко обърна яхтата срещу вятъра за да обезветри платната, всички се втурнаха да ги прибират, пуснаха двигателя… „Брей, помислих си – някой в края на краищата е успял да се пльосне зад борда“! А да вадиш човек при такава вълна и вятър не е приятна работа, особено за падналия. Станах, за да се включа и аз в суматохата.
Оказа се не човек, а риба.
Сега да обясня. Всеки ден като отплаваме от кърмата се пуска една въдица да се влачи, в очакване на големия улов. Обикновено с нея хващаме различни по размер найлони от голямото безбрежно море. Днес обаче се оказа риба. И като настана една борба! Капитанът се бори с рибата. Лю управлява яхтата. Светльо и Краси дават акъл на капитана. Останалите дебнем с включени фотоапарати. И всички успоредно коментираме рецепти! Колко голяма тава имаме? С какви подправки разполагаме? А морков има ли? Лорка разпалено убеждаваше всички, че в затънтеното гръцко селце, към което се бяхме запътили, не може да няма супермаркет, от който да си купим уасаби и водорасли, и да си направим суши. А дали да не е плакия? Ами супа от главата? През това време скипър се бори, лодката се люшка, а на камерите им падат батериите в очакване. Седя си и аз и чакам, и в същото време си мисля. Не че през останалото време, когато капитанът дава команди от рода „отвори генуато, прибери грота, обери тоя шкот“ и разни други такива думи, ние не изпълняваме. Изпълняваме! Ама сега като стана въпрос за вадене на риба, такова масово, усърдно и координирано дърпане на въжета настана, че аз се изпълних с гордост! Друг е въпросът ако някой от нас беше паднал дали щяхме да си даваме толкоз зор да го вадим. Но това е друга тема.
Рибата я извадихме. И аз изведнъж повярвах на рибарските истории. Щото се оказа еййй такава риба тон! Къмто 4 кила! Верно ви казвам! И снимки имам, ама друг път. Десет човека се сдобихме с уникална вечеря, благодарение на щедростта на Посейдон и неколкодневните яйчени жертви.
Доволни от богатия улов привечер акустирахме в Катаколо – малко селце с огромно празно пристанище, в което паркирахме сумати време. Поговорката „Царят дава, пъдарят не дава“ важи и за Гърция. Излезе на кея един чичо и като взе да крещи и ръкомаха, не там, тук, не насам, натам, то беше зор, то беше чудо да паркираме точно на място 121, не на 50 см по-вдясно, точно на 121, и това в най-празното пристанище в цяла Гърция! Разгеле успяхме най-накрая да спрем така, че на него да му хареса.
После отидохме да крадем лимони. Щото за рибата де. Аз пак се опитах да се измъкна, но Лорка задъхана ме настигна и каза идвай, намерих едно дърво тъкмо за тебе, в изоставен двор, никой няма там! Та след като я накарах да обещае най-тържествено, че ще ми плати гаранцията в участъка, мечка страх, мене не – отидох и откъснах 4 лимона. Още ме е срам. Явно е нещо генетично, но нищо, има време, ще работя по въпроса.
Освен това Лорка откри едно абсолютно безстопанствено дърво отрупано с грейпфрути, които се оказаха безобразно вкусни. Та сутринта рано-рано скипър и Ники отидоха и обрулиха една торба грейпфрути. Това донесе благотворно разнообразие в традиционната ни морска закуска от козунак и варени яйца.
Сега плаваме право на юг и става все по-студено. Сигурно е от намаляващото глобално затопляне, което съществува главно в цивилизования Северозапад. На юг има само море, вятър, вълни и божества, които да омилостивяваме.

Из дневниците #5
8 май
Морска болест + хапче за морска болест = проспиване на целия ден в каютата. Заспах 2 часа след отплаване и се събудих в 7 вечерта, като акостирахме в Пилос – прекрасно китно градче, в прекрасен китен залив, с поредната прекрасна венецианско- турска крепост, за която гърци ти продават билетче.
Когато се освествя ще пиша повече. Морето продължава да люшка и не знам кога пак ще ми изключи бушона

Из дневниците… #6
9 май
Седим си кротичко в кают-компанията, пием ром с кола, слушаме местната радиостанция и гледаме картите в пилотската книга. Спрели сме на котва в малък залив пред градчето Корони, пристанът е твърде плитък за да доближим до него.
Навън тихо вали, избягахме от гръмотевичната буря без особени проблеми и сега кроим планове за следващите дни. Задава се силен западен вятър, който значително ще затрудни планувания за понеделник преход от 60 морски мили, с който да „прескочим“ от континента на Милос – най-близкия от Цикладските острови. Още не е ясно какво ще правим с тази преобладаваща прогноза, ще решаваме в движение, пък боговете и ветровете да помагат.
Сега да ви разкажа за пощенската служба в Гърция.
Реших да пратя картичка по пощата. Това стана онзи ден в Катаколо. Купих картичка, продавачката любезно ми обясни, че отсреща в супер-маркета продават пликове и марки, след което мога да ползвам сложените на видно място пощенски кутии. В магазините на селото обаче ми казаха „финиш, финиш“ – демек, че са им свършили пликовете и марките. Нищо, казах си, в следващите пристанища ще оправим нещата.
В Пилос продавачът на пощенски картички любезно ми съобщи, че пликове и марки продават в пощата, но тя е затворена. „А в колко отваря сутрин?“ – попитах, с плахата надежда работното време на държавния гръцки служител да не е изцяло припокрито с времето, в което ние плаваме. „В 8“ – любезно ми отговори любезния продавач на картички.
На сутринта щяхме да отплаваме в 9 часа. Имах един час време, в който да разгледаме крепостта (отваря в , да мина през пощата (отваря в , и да минем през магазина за продукти (отваря в . С Лорка разгледахме крепостта на бегом (чудесно запазена, строена от венецианци, доизползвана от османци, с вътрешна църква, превърната в джамия, превърната в църква. Абе хубава, стабилна работа, за първи път виждам крепостна стена укрепена с аркади, явно венецианците без аркади са като англичаните без „пропър инглиш тий“ – носят си ги навсякъде.) В 8.30 извлачих Лорка от крепостта, аз хукнах към пощата, а тя остана да бере от безстопанствения розмарин. Тук розмаринът няма вид на две-три стръкчета, стърчащи от саксийка, а е с големината на сто годишен клек. Обаче розмарин. Богата работа!
Да се върна на пощите. Любезният служител на гише след известно разменяне на реплики успя да ми обясни, че марки има, но пликове – не. Не продавате пликове? Охи. А къде да намеря пликове? От любезния продавач на пощенски картички. А, чудесно, него вече го познавам. Айде обратно на първо квадратче, където любезно ми обясниха, че пилковете им са свършили!
Няма да се отчайвам! Имам картички, имам марки, все нейде от село на село ще се докопам до плик и тогава единствено ми остава да открия пощенска кутия без работно време! Живот и здраве, до 18 май, когато трябва да пристигнем в Атина все ще се справя.
Сега си седя кротко на палубата, залезът огрява Корони – прекрасно, китно градче, стъпаловидно разположено в не чак толкова китен залив. Половината от екипажа отидоха да го разглеждат, на едно с поредната прилежаща крепост (строена от венецианци, използвана от османци – и тук ще ми трябва шорт-кът), а аз реших да помързелувам и да позяпам на едро, от разстояние. Между другото оттук се виждат две църкви – първите с кръстокуполна архитектура от както сме тръгнали. Абе има две венецианчени кулички с аркадички лепнати от двете страни на нартекса, но като цяло Венеция бавно но сигурно отстъпва и традиционната гръцка архитектура си заема мястото.
За Митони казах ли? Страшна крепост. Много красиво, много живописно, много венецианско-османско, стъпило на едва личащи си византийски основи. Повече в снимки, ама друг път.

п.п. Ако някой го познава тоя Али, дето певачката от заведението на кея се съдра да му крещи името в 3 през нощта, на фона на венецианско-османо-гръцки маанета, да му каже, че е п……с.

Из дневниците… #7
10 – 11 май
Едно мързеливо затишие преди буря е обхванало всички ни, лодката напредва към последния ръкав на Пелопонес и всеки лениво си върши нещо свое – чете книжка, зяпа вълните – кротки занимания, даже химикалката ми няма особено желание да пише.
Вчера обикаляхме средния ръкав на Пелопонес. Сякаш пренесени в друго време и на друго място ние се озовахме пред стръмните скатове на планина, изникваща от водата и криеща се в облаците. Голи баири, покрити с тръни и камъни самотно се редуват, тук-там изникват странни ръбати постройки от зидан камък, непривично стърчащи в отчаян опит да бъдат видяни сред всеобщата монотонност. От Венеция няма и следа. Всичко и всички са изоставили това място, даже и чайките са си намерили подслон другаде. Само ветровете обикалят обрулените непристъпни скали, които мълчаливо ни проследяват с каменен поглед, като гигантски животни, застинали от хилядолетия. Покой и безвремие. Това ли е южна Гърция? В хладния облачен ден мястото напомняше по-скоро на шотландски бряг.
Обихме се в Залива на лестригоните (Мезапо), на западния бряг на средния ръкав. В този залив флотилията от 12 кораба на Одисей влиза, за да търси подслон. Там обаче ги посрещат жестоките и кръвожадни лестригони, които хварлят камъни от високите скали и така потопяват всички кораби. Личният кораб на Одисей е бил извън залива и той бягайки по скалите успял да стигне до него и да си спаси живота.
Различните изследователи на Омировото творчество дават най-различни предположения къде е била битката с лестригоните. И тъй като Мезапо ни беше по път, ние обявихме тази версия за вярна. В самият залив не спряхме. Имаше един човечец, който настойчиво ръкомахаше и ни приканяше към малък кей, ама откъде да знаем дали не е някой лестригон с камъни в ръцете.
Днес сме поели курс право към Пелопонеския „Нос Хорн“ – южната точка на третия, най-източен ръкав на полуострова. Целта ни е да го заобиколим и да намерим сигурно убежище от задаващия се силен западен вятър.
А носът си е спечелил това прозвище заради местоположението си. Тук северния вятър Мелтем от Егейско море си дава среща със западния, с който ние идваме. И както каза Ведрин „тук ветровете се срещат и правят секс.“ Та не е много умно човек да се вре на това място. Така или иначе, предстои ни да заобиколим „трудния“ нос, а утре настава голямо мислене кога и как да „прецапаме“ до Цикладите.

Из дневниците…. #8
11-12 май
То чак леко неловко се получи. Може би защото още не е висок туристически сезон и това „страшното“ на тукашния нос Хорн още не работи. Сигурно го пускат август, не знам. Заобиколихме носа в прекрасно време, никаква вълна, никакви ветрове, които страховито да се сблъскват. Седях си на мостика на кърмата и докато си шляпах с крака в Йонийско море между другото се оказа, че вече ги шляпам в Егейско. Толкова. Това обаче не сломи нашия приключено-откривателски дух и следващия час вложихме последна капка кръв в откриването на подходящ залив, където да спрем и да поплуваме. И нали съдбата помага на смелите – ето ни на първа баня в Егейско море. Честито, честито.
Между другото Венеция се върна с гръм и трясък. Ако някой преди седмица ми беше казал, че ще обикалям Гърция и все Венеция ще гледам, щях да му се изсмея пренебрежително. Сега вече не се смея, а само се чудя дали в някакъв момент и Атина не е била венецианска колония. Защото ако и на Акропола заваря някое конусовидно балконче, вече ще се изнервя. Накрая ще се окаже, че милите англо-френски освободители навремето са изнесли всичката античност в Лувъра и Бритиш мюзиъм, а тук, с прекрасното си чувство за хумор, са оставили само Венецията.
Но стига празни приказки! Последвай ме, читателю, зад крепостните стени на приказния град Монемвасия! Най- личната византийска крепост в южен Пелопонес, център на занаятчийство и търговия, чиито стоки са стигали на север до Черно море. Владян от сарацини, венецианци и османци, събрал в себе си православие и венецианска архитектура, турски хамами и католически училища. Да се изгубиш в сенчестите тесни улички, окъпани в разцъфтял зукум и богивилия, да гледаш морето през цъфтящите в големи глинени делви алое и мушкато, да вдишаш измазаните в светла глина къщи с взидани в стълбите и фасадите античен мрамор, малки тихи площадчета с маслинови дървета и църкви, църкви, църкви… Вървиш и усещаш под краката си нишката на натрупаните векове, омесени в общия пулс на времето!…
Отплавахме от Монемвасия в ранния следобед с попътен вятър от 22 възела, който ни даде чудесната скорост от 8 възела само на опънато генуа. Плаваме на север към Кипариси, а остров Милос все още не е напълно изключен от сметките, да видим какво ще каже прогнозата довечера.

Из дневниците…# 9
13 май
За функционалните зависимости по време на плаване
Някои неща бързо се превръщат в традиция на лодката. Това се налага от разни неизбежни взаимосвързаности. Например стана традиция преди вечеря или след вечеря, а най-често и преди и след вечеря, а сега като се замисля – често и на закуска, скипър да държи реч за вредата от честото къпане. Това е пряко следствие от обратно-пропорционалната функционалност в отношението между броя жени в екипажа и количеството сладка вода, която лодката е в състояние да носи. Като се добави и неизвестното х, а именно – кога физически ще е възможно да заредим прясна вода, се образува едно сложно уравнение, предимно с неизвестни, при това -субективни, което за историци по душа като мен е прекалено голямо предизвикателство. За скипър обаче, който си е наясно с математиката, цялото това уравнение му образува една нервност и чувство за обреченост. Което води до това все по-разпалено да ни убеждава колко е вредно къпането. Особено със сапун. Особено всеки ден. Ми че то феромоните ви се измиват бе, момичета, как после искате мъже да привличате и деца да раждате. В този момент мъжката солидарност взима превес и останалите се включват да помагат на капитана. Следват примери от казармата. Примери от науката. Примери от техниката! И от „когато падна големия сняг“. Явно единствения компромис, който науката и хилядолетния човешки опит могат да допуснат, е за къпането с морска вода. Там някак си, вредността и всички ужасни странични ефекти от взимането на ежедневен душ изчезват. Къпането с морска вода е ок. От къпането със сладка вода се умира бързо, мъчително и самотно.

Всичко това, естествено, не пречи да си изкарваме страхотно! За доказателство прилагам по-долу списък с храната, която си сервирахме за вечеря снощи на лодката:
– огромна паница шопска салатка (Ники я направи)
– аюрведични леща и ориз (Лорка)
– боб със стафиди и други билки (Лю)
– пържена прясна рибка – кефалчета и ципурки (Светльо и Краси)
– бяло вино от Лефкада (скипър)
– домашна бисквитена торта яйчено-млечен крем (аз)

Такова е нашето ежедневие
Сега порим вълните към остров Идра. Утре ще атакуваме някой -друг северен циклад, Милос отпадна поради общо размързевяване и масово желание да го караме по-лежерно.

Из дневниците….# 10
14 май
Една друга функционална зависимост е свързана с количеството изпит алкохол и прибирането на лодката. Значи, от едната страна на уравнението имаме, да кажем, две кани розе, щото трябваше да се скрием от дъжда в една таверна, после два пъти мохито, щото в бара, покрай който минахме на път за яхтата звучеше страхотната музика и накрая някакви откачени шотове с прозрачен цвят и вкус на морков, комплимент от заведението. Така. От другата страна на уравнението е силата на вятъра и вълната + това, че сме спрели най-отвън на кея и всички водни таксита разлюлават допълнително лодката, като минат покрай нас.
А на мястото на знакът „равно“ е трапът.
Аз разказвала ли съм как се слиза и качва на яхта? По трап. Трапът е една тясна дъска, единия й край стъпва на кея, другия е на лодката. В общия случай кеят, естествено, не мърда, обаче яхтата мърда. Понякога (виж горе изброените условия) мърда много. И сега си представете Светлана, как стои в единия край на това двуметрово, тясно, мърдащо нещо и се вторачи. На предишното плаване понякога доста дълго време ми се налагаше да стоя вторачена, докато някой не се смили и не ми подаде ръка. Иначе нямаше мърдане. Сега, нали вече съм стар морски вълк, повторача, повторача, кажа няколко пъти „олеле, майко“ и като никой не ми обърне внимание – минавам. Хубавото, когато го правиш пиян е, че всичко изглежда много смешно.
А мохитото и веселия джаз бар се случиха в Хидра или Идра, по гръцкому. На целия остров няма коли, транспортните средства са или лодки – по вода, или катъри по сушата. През 60те и 70те градчето става известно средище на артисти и художници, бохемско място, Ленард Коен имал къща тук все още, но ние спряхме да се оглеждаме за него в момента, в който установихме, че никой от нас не знае как изглежда.
Сега сме….. ми дори не знам къде сме. Ама изглежда китно, красиво и т.н. Отивам да питам кое е това място.

Из дневниците….#11
Вече знам как са измислени нимфеумите. Представете си сега, плаваме към остров нямадакажакой – един от северните Циклади. В пътеводителя на Нешънъл Джеографик са отделили цели три реда, в които пише колко впечатляващ бил факта, че въпреки, че е близо до Атина, островът е крайно невпечатляващ. Нищо интересно, казват те, хич даже не ви го препоръчваме. Да, ама ние решихме там да ходим, все пак на Циклад крак да стъпи. И ето ни на, след цял ден лежерно полюшване в най-гладко-тепсиестото море от началото на плаването ни, влизаме в див залив да нощуваме на нова луна. А предишния ден скипър като проучваше залива в лоцията каза „тук има маркиран горещ извор“. Хора, намерихме го. На брега, съвсем до морето. Паркирахме си яхтичката на 15-тина метра от него. И като започна едно киснене, еййййй, то поливане, то писъци, то врясъци, то кеф голям. Донесохме си и ментата от лодката и цял следобед имаше спа+мента див плаж. Слънцето се скри зад хълма, хората взеха един по един да се връщат на лодката, ние с Лорка обаче – не. Киснем се като биволици, обливаме се с гореща вода и хич не ни се мърда от там. Една яхта с германски бабички влезе в залива за малко, но при вида на тази пищяща вакханлия набързо се изнесе. Та думата ми беше за нимфеумите. Така е било едно време – вървиш си, срещаш минерален горещ извор, накисваш морно тяло и спонтанно започваш да възхваляваш бога. Елате да ни видите сега – всички кротки като агънца, с доволни, леко тъпи физиономии, пийваме си гръцко розе и чакаме вечерята, дето Ники ни я готви. Сега спирам да пиша, че съдейки по виковете горе, Светльо е хванал бая голяма риба. Айде до после.

Из дневниците….# 12
Едно тъжно прибиране…
Плаваме към Атина – финална точка на нашето пътуване. Втори ден сме в „трафика“ на големите кораби и това си личи – от безбрежно наситено синьо, цветът на водата е станал маслено – найлонов. И през ум не ни минава да си търсим залив за къпане – нещо задължително за предишните дни. Краят на прекрасното ни пътешествие приближава и настроението е доста обрано. Мрачно е и времето- вали тихо и сиво, в пълен унисон с нашите физиономии. Сред някакви безцелни реплики, колкото да се държи тишината надалеч, разговорът естествено тръгва в посока „колко струва една яхта“. И „Какво трябва да работи човек, че да плава на яхта повече, от колкото работи.“ Опитваме се да организираме бърз брейн-сторм. Преброяваме наличните експерти в екипажа. Експерт – юрист, експерт – счетоводител, двама експерти – програмисти, експерт – архитект, икономист, инженери, статистик – все отбрани експерти, а аз и адаша се писахме експерти – айляци, щото и тая работа някой трябва да върши. С две думи- огромно количество високо квалифициран мозък е събран на борда – все нещо трябва да роди. Нищо не измислихме. Яхтите скъпи (то и ние на презокеански се хвърлихме, щото що да се ограничаваме), животът – кратък. В пристъп на отчаяние експерт – юристът тръгна да скача зад борда, но слава богу- размисли. Светльо обобщава „Мисля да не мисля и гледам да не гледам“. И ей така – дъжд вали, животът няма смисъл, в понеделник всички са на раб…ггггххххффффрррр! – влязохме в атинската марина.
Времето, от друга страна, ни прави услуга. Дъждът крие голяма част от мегаполиса – пръснат до безкрай чакъл сред меките хълмове. Шокът от сблъсъка с подобна гледка след двуседмично обикаляне по пусти плажове и сгушени градчета е огромен. Не ни се слиза от лодката, обръщаме гръб на града и отчаяно продължаваме да градим планове за бъдещи пътешествия – малка светлина в тунела на реалността, в която трябва да се върнем. Хвърлям бегъл поглед към града и замислено се питам, дали ако се копае достатъчно надълбоко, няма да се стигне до пласт с надпис „Ανκμωρπωρκ“. Усещането за струпване, натрупване и отрупване завладява съзнанието.
След първоначалния шок Лорка и Ники успяват да ме извачат на сушата. Помотаваме се вляло насам – натам, в опит да излезем от марината и да влезем в Града, но нямаме особен успех. Оглеждаме се за помощ. Под предлог, че съм се натъпкала с чесън и не ми се говори с човеци, се тръшкам на една пейка и чакам другите да се оправят. Никъде не ми се ходи, искам си на яхтата. Мозъкът ми отказва да възприеме мисълта за 12 милиона души на едно място и аз, доброволно при това, да не навра там. Оказва се, че от марината до Акропола има много удобен транспорт. Еми хайде. След две седмици плаване из моретата, ми се налага да скоча в дълбокото на сушата.

Из дневниците… epílogos

Трети ден в София. Нощем сънувам море, а креватът ми леко се полюшва, напук на физичните закони и здравия разум. Метрото е пълно с хора, които се бутат. Защо се бутат? Аз защо съм в това метро? Не разбирам. Вчера се изгубих по Шишман. Да, да, смейте се! Тялото ми е пристигнало, но всичко останало все още е някъде далеч. Не ща да ги мисля другите от екипажа, дето в понеделник им се е наложило да влязат в офис в девет сутринта. Всъщност ме напушва смях, като си представя какво им е 🙂
С цел подобряване на концентрацията и повдигане на духа, реших да направя списък с всички неща, които не успях да свърша на това плаване, че да си знам за следващия път. Почвам:

1. Да ме качат на най-високото на мачтата. В единия джоб ще нося фотоапарат, в другия – плик за повръщане.
2. Да намеря писмо в бутилка. Еми крайно време е вече!
3. Да разуча повечко рецепти за коктейли. Налага се.
4. Да ходя да гледам, когато Лю избира подходящо място и пуска котва. Прибрах се в София и изведнъж ме налегна страшен интерес към цялата тая работа с котвата!
5. Да науча наизуст “Големия кораб минава” с цел подмазване на капитана.
6. Поне веднъж, в някоя натъпкана марина, сутринта да стана, небрежно да просна едно шалте на носа и да играя йога, с цел – впечатляване на околните лодки. Само това с “небрежното” и “йогата” още не знам как точно ще се получи, ама да не издребняваме.
7. Да …. а, това няма да ви го кажа!
8. И още, и още, и още… Списъкът е отворен. Ще допълвам, ако вие имате идеи – давайте ги.

Междувременно си пожелавам следващото ми плаване да бъде със също толкова прекрасен екипаж, колкото беше този път, хора, благодаря ви за прекрасното изживяване! Специални благодарности на скипър и Лю – с вас ми е сигурно!

Следват финални надписи:

Текста чете – аз
В приключението участваха (по ред на появяване)
Ники – най – усмихнатото същество на планетата
Краси – професионален рибар
Лорка – лъвица с огромно сърце
Ведрин – явен пират
Нинка – скрита пиратка
Мирка – сивия кардинал
Светльо – светла душа

Транспорт – красавицата на Средиземно море, перлата на йонийските и егейски брегове, безстрашна към ветровете, смела във вълните, 46 футовата Бенето Океаник, нашата прекрасна и незаменима яхта МОЛИ

Режисьор – Скипър Кънчо Шипков
Арт директор – Боцман Любена Господинова
Продуцент – Плавайте с нас

Цената на страстта

Размислих се след поредната виртуална разходка със сводките на Домосед. Всеки си има някаква страст, но определено има разлика между това да запълниш мазето си с макети на известни битки от някоя война или с най-страхотното сглобяемо влакче, и това да пътешестваш. И тъй като всичко на този свят си има две страни, и всяка страст освен удовлетворението, което носи, си има и цена, питам се – какъв ли дан дължи истинския пътешественик?

Колко често му се налага да си прави ваксини?

Не му ли писва разправията с визите?

Как понася разликите в климата?

Има ли място, което да нарича свой дом?

Какво яде?

Колко езика знае?

Колко тежи раницата му?

Съгласен ли е с теорията за хавлията от “Пътеводител на галактическия стопаджия”?

Какво си мисли, когато заспива вечер?

А как успява да засити тази ненаситница – самотата, която е може би най-верния спътник на всеки всеки заклет пътешественик?

Има и нещо друго. Тръгвайки на някъде, няма как да си без предварително изградени представи за мястото и хората, които ти предстои да опознаеш. Колко добър трябва да си в почистването на “кеш-а за предразсъдъци и готови мнения”, колко непредубедено трябва да подходиш, какви усилия се изисква да положиш, за да бъдеш максимално “неподготвен” и по този начин – максимално възприемчив за нещата – такива каквито са?

Помня едноседмичната ми обиколка в Париж преди няколко години. Тогава установих, че Латинския квартал с имена на улици, непроменени от времето на “Тримата мускетари”, сега е чисто и просто китайски квартал. Най-комуникативните и готови да ти услужат парижани са арабите. Гордостта на френската “кюизин” – лучената супа – се предлага само в едно- две заведения най-отгоре на Монмартър – за успокоение на туристите и напълно безразлична на французите. Въпрос в магазина, отправен към френския ми домакин, кой калвадос е по-хубав, бе посрещнат с недоумение в погледа. Но не по-голямо от собственото ми недоумение при неизбежната среща с “Мона Лиза”. В стройна, плътна редица от туристи вървиш в свински тръст, без да ти е позволено да спреш (ще забавиш огромната опашка- и това през февруари, а какво ли е през август?) минаваш на пет метра от картината, която пък е завряна зад дебело зеленикаво бронирано стъкло. С две думи – виждаш нищо и половина, какво остава да поседнеш и естетски да се насладиш на гледката… Тотално разминаване с предварителните представи за Париж, създадени от книги, филми, снимки. Не че не ми хареса, но извода, че много по- достоверна представа за “Мона Лиза” мога да си създам от която и да е нейна репродукция, а не от незаменимата среща с оригинала, няма как да потъне и бъде забравен. Така, в известен смисъл, да си “пътешественик в удобно кресло” като Тартарен Тарасконски си има и своите предимства. (Който не е чел “Тартарен” и си мисли, че е наясно със световната приключенска художествена литература, да има предвид, че много бърка. Веднага да си поправи грешката – бел.ред.).

В заключение на тези сутрешни гърголения се опитах да направя списък с най-мечтаните седем места, които искам да посетя. Бройката се оказа крайно недостатъчна, което ме изпълни с оптимизъм- все пак има повече от седем кътчета из света, за които въпреки времето, навика и “майка му и живот” все още мечтая. Ето го и списъка:

  1. Теракотените воини в императорската гробница в Сиан, Китай.

  2. Онзи огромен камък паднал незнайно от къде в нищото в Австралия.

  3. Каменните лица на Великденските острови.

  4. Много ми се ще да се изкъпя в Байкал.

  5. Норвегия изглежда безобразно красиво място. Въпреки студа и липсата на слънце, които ме ужасяват, ама ще ги преживея.

  6. Мачу Пикчу, няма как.

  7. Гранада.

Е, с мечтите напред…

Пуста корсиканка станаа македонка…*

*Авторката се извинява на всички българи за лошия македонски диалект и на всички македонци за лошия български такъв.

Га рекохме да одим преко корсиканските планини, голема радост биде, ама за кратце. Провали се работата, останааме си къде Бугарско. Та се появи таа нова опциа да шетам у Македонско с една добра дружина – и айде!…

Влизане в Македония

– Как се казва тази река? – питаше Краси македонския катаджия, спрял ни малко след границата, докато той бавно разглеждаше документите на пладнешката жега.

– Тази река се зове “Крива река”! – отговаря полицаят с тежък тон. Оглежда ни с присвити очи и продължи с привидна важност – То е тако, защо не е права!

Карахме бавно по засуканите македонски пътища. Движението там е слабо, няма я нашенската лудница, но все ще се намери някой трактор или друга земеделска машина да ти се подреди на пътя. Шофьорът ни е уморен и не му се рискува излишно – избягва да изпреварва, не си дава зор. Покрай пътя се редуват ниви, засяти главно с грозде или тютюн – прави ми впечатление, че хората са излезли да го берат привечер, а до тогава мислех, че само рано сутрин се бере “тутуна”. Малки селца преминават отвреме- навреме край нас. Често се виждат висящи обяви за продан на “куката” (къщата).

Няколко часа по – късно влязохме в Битола. Трябвше да открием Д. – шофьорът ни за следващия ден, който щеше да ни качи малко под билото на Нидже. Нашият водач и ентусиазиран организатор на македонската ни одисея – Жоро – повтаряше превъзбудено:

– Първия светофар наляво, втория – наляво, после надясно, после наляво, после… Чакай! Спри, спри, тука трябваше да има светофар май! Дай да питаме тези хора! – отбиваме колата, а Жоро нетърпеливо започва да вика през прозореца:

– Добър ден! Тука имаше ли светофар?!

Двама байчовци ни приближават в леко недоумение и започват да питат за къде сме.

– Ние търсиме един човек! Тука имаше ли светофар?!

Хората се споглеждат мълчешком. После единия решава да пробва:

– За Охрид ли ще ходите?

– Не! – Жоро губеше малкото си останало търпение – Търсим един човек в Битоля! Тука имаше ли светофар?! Трябва ни за ориентир…

След десетина минути вече сме в дворчето на Д., който вадеше столове, настаняваше ни около масата и питаше с какво искаме да се “напиваме”. Времето ни беше малко, мръкваше се, а трябваше тепърва да ходим до гранична полиция за разрешения, а после към селцето – изходен пункт, където да бивакуваме през нощта. Останахме десетина минути, уговорихме се за сутринта и поехме към близкия граничен пункт с Гърция.

Имам брат в Битоля

В управлението стигнахме по тъмно. Единия от дежурните остана с нас да се разговаря – къде сме тръгнали, колко ще стоим, а другия влезе да ни записва паспортите. След малко от сградата дойде трети граничен полицай. Заразпитва ни дали сме се качвали на Пелистер и как там трябва задължително да отидем, къде сме тръгнали за този Каймакчалан. Извади и телефона си да ни показва снимки – той самият всеки уикенд се качвал до горе. След минута се обърна към мен:

– Ти ли си Светлана?

– Аз съм…

– И си родена на тринадесети, първи, седемдесет пета година?

– Да…?

– Еми и аз съм тогава роден! – съобщи ми ентусиазирано той.

После взехме да сверяваме часовете – оказах му се кака с няколко часа. На всичкото отгоре и неговото име беше с руски произход, като моето.

По билото на Нидже – от Сокол до Каймакчалан

Д. пристигна към 8.30 в лагера ни със стара уазка и плик гевреци. Първо ни връчи “одобрителното” от “шумското”, което ни позволяваше да пребиваваме два дни в планината Нидже, Каймакчалан. С цел – “рекреация”. Следващите два дни такава рекреация си спретнахме, че краката ми още са подбити. И тръните не съм си извадила… но за това – по-късно.

Д. се обърна към мен:

– Светлана, ти знаеш ли, че си македонка?

– Защо да съм македонка?

– Защо имам другар от Гевгеля, дето родът му е Чавдаровски. Ти си Чавдаровска (аз съм Чавдарова) – значи са македонка!

– Добрееее – засмях се- сега ми напиши официална бележка, да я нося на майка ми и татко ми, да знаят каква съм и от къде съм…

Близо два часа уазката на Д. ни друса по черен път, прорязан с дълбоки коловози. Нормална кола не можеше да мине. Д. ни обяснява, че преди дни е валял силен дъжд и той е доразбил пътя. На една чешма спираме, за да си напълним вода- по билото няма от къде. Накрая колата ни изкарва в подножието на втория по височина връх на масива – в. Нидже. Нарамваме ранците и се отправяме на югоизток към  в. Сокол. До върха се върви по тясно ребро, образуващо дълбока седловина. Чака ни слизане- от над 2000 метра надморска височина до 1400, после качване към върха, който е малко под 1900м. И обратно. По целия път си личаха окопите и траншеите, останали от войните. Нашите са удържали мястото близо три години – до 1918-та, когато ги разбиват на Добро поле.

Тръгнахме в приповдигнато настроение, след като оставхме тежките раници на една разбита застава. Половин час по-късно установих, че все по-трудно догонвам бързоходците от групата, които буквално търчаха напред. След близо тричасово препускане надолу най-накрая стигнахме “дъното” и започнахме да се качваме към Сокол. Аз дадох каквото можах от себе си, малко по-късно спрях и казах на останалите, че ще ги чакам да качат върха. Те продължаха, а аз се тръшнах на тревата и се заех да броя черните и червени кръгове, които ми бяха избили пред очите. След около час групата се върна. С малко по-умерено темпо започнахме обратното изкачване към изходния пункт. Водата свършваше и лекомислено не си бяхме взели челници. На поредното стръмно изкачване, останала без дъх, реших да подходя тактически. Обявих на висок глас, че ми е писнало от тези “бугарски работи”, преминавам официално към Антантата и останалите, като победени трябва да подпишат примирие и от тук нататък да ме носят на гръб. Никой не ми обърна внимание. Няма какво да се прави, трябва да се върви. За радост на всички успяхме да стигнем при багажа си преди да се мръкне. Нарамихме раниците си и вече на лунна светлина се върнахме до мястото, където по обяд ни беше оставила джипката. Искахме да бивакуваме максимално близо до Каймакчалан, за да може на другия ден да имаме достатъчно време за слизане от него обратно в равнината.

На Каймакчалан

Това е мястото, където през 16-та година сърбите побеждават българите (незнам от къде е тръгнала тази приказка, че сме нямали загубена битка в най-новата ни история). Мястото е високо – върхът е с 2524 метра надморска височина. Билото на Нидже като цяло има вид на нашето Старопланинско било. Голо, огледно и времето се разваля за часове. На Каймакчалан сняг има до края на юни. Тежки условия за оцеляване, а за водене на битка – изобщо не ми се мисли…

В днешно време сърбите ходят там всяко лято да си празнуват победата. Македонците не знам за какво ходят, но са сложили една плоча с многозначителен надпис, ще я видите в снимките. Българи ходят изключително рядко. Гърците от юг са си построили влек и най-безцеремонно карат ски зимата. Все едно, мисля си, докато бавно обхождам района, ние да си построим ски писта на Шипка… Явно за гърците, въпреки че са били страна във войната, Каймакчалан има само атракционна стойност. Сигурно, защото кости на техните дядовци не са се белеели по върха. Не е така, обаче за сръбската страна. Освен, че са си построили възпоменателен храм (нищо лошо, и ние правим така) те са се постарали да заличат всяка българска следа, останала горе. Останките на българския храм, построен в памет на загиналите войници явно съзнателно се доразрушават година след година. В околността е имало много гробове на български войници – заличени са, нищо не е останало. Обикалям и безсмилието на тези безкрайни спорове – кое е наше, кое ваше, кой крив, кой прав- ме пропива и ми става криво. За какво прадядовците ни са се блъскали в тая пустош? Проливали са кръвта си, измръзвали са зимата, опичали са се лятото? За да може стотина години по-късно да ги наричат окупатори? Така каза един от местните – “Първо беха сръбите ни окупирали, после бугарите ни окупираха”…

За да приключа с военната тематика, ще добавя само още едно нещо, което ме впечатли. И тук, и по-късно в Хума, станеше ли дума за “Пръвата светска война” местните започваха да обясняват, че българите били най-страшни в “бой на нож”. Никой не можел да им се мери. И това ми стига.

***

Слизането от Каймакчалан към “базовия ни лагер” започна към 12 на обяд. Според думите на Д. ни чакаше “три, максимум четири саата – и сте на колата”. В края на 4-тия час на всички ни беше ясно, че Д. никога не е минавал по този маршрут, а го е гледал само от отсрешния баир, евентуално упътвайки други будали като нас. А и нямаше как да е толкова кратко слизането – от 2500м, колкото е връх Каймакчалан, трябваше да слезем на 600м. надморско равнище. Близо два километра денивилация. Какви ти четири часа…. Последвалото близо десет часа слизане се състоеше основно от стръмни спускания директно през гората, без да срещнем пътека, горски път или поне животински просеки. За десерт последния час и половина вървяхме- тази дума е доста неточна – пълзяхме, провирахме се, свличахме се на пета опорна точка (с други думи – по задник) по дъното на едно дере, гъсто обрасло с шипки, трънки и борчета, с едно-двуметрови каманаци на места, по които се свличахме кой както намери за добре. И всичкото това с големи раници и на челници. Класика!

Към 22.30 вечерта, мръсни, прашни и целите в тръни успешно стигнахме до колата. Не ме интересуваше нищо друго освен да се намъкна в банския си и директно да седна в реката, пренебрегвайки съвестта си, която се опитваше да ме алармира за евентуалните екологични последствия за района от моята постъпка. През изминалия горещ ден се опитавахме да се окуражаваме с разсъждения от типа “ човек като се поти толкова се изчиства от токсини”. Накрая се чувствах като един огромен токсин в собствен сос, който освен с всички препятствия по ходенето трябваше да се бори и с огромния облак ситни мушички, които ни ескортираха от самото начало и чак привечер сдадоха поста на дошлия да ги смени рояк комари.

В търсене на връх Яребична

В село Хума пристигнахме в зноен следобед, някъде към четири следобяд. Селото е малко – откъсната с черен път от цивилизацията махала, ползвана основно като вилна зона – 140 къщи, както ни казаха местните. В рамките на половин час цялото село беше разбрало, че тука са дошли българи, дето искали да се качват на Яребична. Всички опити да питаме за път, посока, пътека – какъвто и да е ориентир, срещаха една и съща реплика, характерна за началото на всеки разговор, започнат в Македония: “Ааа, я незнам…!”

Решихме да проучим района, за да може на другата сутрин по-лесно да подходим към върха. Предварителния план беше да стигнем до граничната бразда, която минаваше по хълмовете над селото и по нея да се придвижим до Яребична, през който минава самата граница. Следващите час-два отидоха във вече до болка познатото ровене и провиране през шубраци и храсталаци. Пътеките бяха обрасли, пътища нямаше, а браздата не си личеше дори и от високия връх с руини на запуснатата застава, до който в крайна сметка се добрахме.

Не знаехме как точно да постъпим. Желание за върха – голямо, но къде точно се намира той – никаква представа. Решихме да подходим по- практично. В групата имаше джипиес, оставаше да се доберем до точните координати на върха. Слязохме обратно в селото и тръгнахме пак на обиколка – този път за обхват на телефоните – за да звъннем на познати в България, които да ни намерят координатите в интернет.

Междувременно започна да се смрачва. Решихме да опънем бивака пред църквата на селото- имаше удобна равна поляна с маса и пейки, чешма, а и както разбрахме малко по – късно – достатъчно светлина, тъй като всички улици на селото бяха осветени.

Към десет вече бяхме приключили с вечерята и се размотавахме в очакване на насочващи инструкции от България, когато от близката къща дойде един човек и ни заподканя да му ходим на гости:

– Айде бе, по едно кафо, ракия, сок, айде елате… – не можахме да откажем и скоро се озовахме всред весела компания, която спокойно си мезеше и пийваше ракийка на вечерната прохлада.

Разговорът скачаше на разни теми- времето, селото, климата – питахме ги дали толкова на юг вали сняг:

– Метар и двадесет! Пет дана бехме без струя! (струя = електричество).

Последва спор, завършил с облог на коя дата точно паднал въпросния сняг миналата зима. После, за да ни шашнат съвсем ни почерпиха сладко – рацели – в което имаше тиква, грозде, смокини и …. патладжан.

– Патладжан! Това синьото?! – не можех да повярвам.

– Даа, син патладжан – с нескрито задоволство ме уверяваха домакините, щастливи, че така са успели да ни изненадат. Ние пък, за да не останем по-назад им го върнахме, като обяснихме, че у нас от смоквите (смокините) варим ракия.

– Ракия от смокви?! – домакините чак се умълчаха, а и как не – при тях смокини – с лопата да ги ринеш. Ние пък доволно си доядохме патладжанестото сладко.

Културно-гастрономичния обмен продължи с коментар на най-вкусните габи (гъби). Болшинството гласува за “връган” – отне ми три дни да разбера, че това означава “манатарка”.

Естествено, не можеше да подминем политиката. Заговореше ли се за политика, заговаряше се за граници. А заговореше ли се за граници веднага изкачаше темата за визите. В момента македонците трябва да си вадят визи, за да влизат в България, благодарение на изискванията на Европейския съюз. И на домакините ни, а и с други хора, с които преди това говорехме, си личеше, че не им е приятно. Шофьорът ни от Битола дори се пошегува как били съобщили, че от Нова година, ще могат да влизат у нас само с лични карти, ама туй било “щамперска грешка”. Другото, което възмущаваше без изключение всички, станеше ли въпрос за визи, бяха “бугарските паспорти (друга беше думата, ама не я помня) на владата”. Всичките им управници били с българско гражданство и шетали където си искат, за разлика от обикновените хора. А иначе “Те и да отворят границите, аз де ке ода? Па тука ке си стоя….”

После пак заговорихме за това, къде сме се запътили. След втората съвместна ракия започнахме да получаваме по-различни отговори. Вече нямаше “незнам”. Почти всички на масата явно им беше ясно къде точно искаме да отидем. В един момент дори закараха двама от нашите да им покажат къде след селото трябва да се влезе в гората. За нататък обаче конкретни насоки така и не получихме. Нито някой се съгласи да ни заведе до горе.

Вече бяхме в палатките, когато към полунощ започнаха да идват обещаните есемеси с координати на върха. Съобщенията изглеждаха така:

Първо съобщение: Carkva c.uma 4109****x2219**** na 6 chasa 160m Centar selo 4109****x2219**** tri km

Второ съобщение: na 5 chasa izlizate na granicata otlavo granica ot desno granica sreshu vas granica polosa 630

Трето съобщение: m sled nea 500 m 6 chasa bair skra 1081 m 4106****x2219****

Четвърто съобщение: slej trite sms v edno

Седяхме втренчени в телефона и се опитвахме да изпълним инструкцията на последното съобщение. Сляхме предишните три. Прочехохме ги четири пъти. И пак нищо не разбрахме.

– Това са военни термини, има ги по филмите – опитвах се да вкарам някаква логика аз – това с “еди какво си на еди колко си часа”. Представяш си, че си посредата на часовник и.. и…. май че шест е пред теб, което означава, че три е наляво…. Ама шест ли е пред теб или дванадесет? И как разбираш, на къде да гледаш от отправната точка по принцип? Заставаме в центъра на селото, но на къде гледаме, за да изберем после пътя “на пет часа”?!?!

Задънена улица. Както каза по-рано вечерта единия от домакините “Незнам како е, ама не е тако!”. Легнахме си с единствената надежда, че на сутринта ще вкараме координатите на върха в джипиеса и поне някаква посока ще имаме. То че ще е ровене в храсталак, ще е ровене, ама да е към върха, а и по възможност – на македонска, а не на гръцка територия.

В шест сутринта алармите се разкукуригаха. Планът беше да се тръгне по тъмно, за да се слезе обратно до обяд, защото ни чакаше път към България. Аз се бях отказала от ходенето още предишния ден, в групата имахме и пострадали колена от голямото слизане, така че от всички бяха останали двама смелчаци, които да се опитат да открият заветния връх. Смелчаците стояха пред палатките и гледаха недоверчиво в развиделяващото се небе – покрито с плътни облаци, тежащи неподвижно над виещия около нас вятър. Използвах случая да предложа на единия смелчак да въведе данните в джипиеса си.

– Абе аз да ги въведа- започна той- ама още не съм го разучил добре и не знам как. Дали да не ми ги напишеш на листче?

Еми чудесно, помислих си, докато се опитвах да си представя как по този начин се търси точка – в едната ръка с листче, в другата – с джипиес – и ходиш насам-натам докато ти съвпаднат цифричките… Търсене на връх в шумата и в дъжда. Който иска – да върви, аз не виждах много смисъл.

Жоро и Краси все пак тръгнаха. Останалите хапнахме и събрахме багажа, готови да потеглим в момента, в който се върнат. Два часа по-късно двамата се появиха достойно наквасени. Беше ги наваляло сериозно, пътят, показан предишния ден от местните стигнал до някъде и после – гъст шубрак, не бяха успели да намерят граничната бразда в пущинака. Еми няма начин, нещо трябва да остане и за догодина.

Потеглихме за България, по пътя в равнината ядохме диви смокини на корем. Спряхме и в Струмица на пазар, но беше неделя и нищо не работеше. От един магазин за цигари и алкохол взех някакви шишенца с вино, да нося за подаръци. Продавачът ме заразпитва от къде съм. Като чу България веднага изрази съболезнованията си за трагедията в Охрид. Навсякъде срещахме съчувствие, хората бяха искрени и съпричастни. Благодарих на продавача, той ме догони с някакви лакомства – за подарък – и с поръка да нося много здраве на София.

Че сме влезли в родината се усети единствено по дупките по пътя. Други разлики нямаше.

Послеслов във вид на благодарности

1. Към хората в Македония – не че не го правихме и на място, но ми се ще да поблагодаря за добрината и гостоприемството, което ни срещаше навсякъде. Независимо как се наричаха – македонци, югославяни (имаше доста хора, на възраст 45-60 които откровенно си жалеха за титовото време), българи – и такива се срещаха – тичат към нас и викат “аз съм бугарин; дедо ми е бугарин”, макар че пред камера не искаха да го повторят. Страх ги беше. Но както и да е – отношението беше изключително сърдечно на всички. На Гевгеля при граничните полицаи отидохме в най-голямата жега – хората ни извадиха ледена вода от хладилника, докато ни записваха паспортите. Представяте ли си официална институция при нас, в която да получите такова отношение? И навсякъде те дърпат – поне едно кафе да те черпят. Не им търпи душата да те оставят като странник просто да минеш и да отминеш. Вярно, че бяхме по малки селца. В Скопие може би нямаше да ни канят по къщите си. Но отношението и в градовете беше такова – усмихнато и гостоприемно. Благодаря!

2. Към времето- уцелихме чудесно време (ако не броим последния ден, но за него си знаехме от прогнозите още на тръгване). На всичкото отгоре беше и пълнолуние, което ни свърши страхотна работа, защото нямаше вечер, в която да не замръкнем – палатките ги опъвахме все след десет вечерта. Та – времето даде много от себе си. И на него благодарности! 🙂

3. Специални благодарности към баща ми, че ме нави да си взема щеки. Тези слизания, които ни се случиха, нямаше да ми се разминат толкова леко, ако не бях с щеките. И изкълчване на глезен отървах, и доста хвойни и шипки успях да пропусна, защото имаше с какво да ги отбутвам настрани. Който е ходил и ползвал – знае за какво говоря. Така че, тате, благодаря!

Снимки от ходенето, тук.

За сериозната част от това ходене следете за следващия брой на сп. Будител.

Водачът на групата, Жоро Кременаров подготвя и книга за участието на 10 Родопски полк в Първата световна война.

Открийте „осемте“ разлики…

razliki_final

… или по-точно казано, покажете ми поне една прилика. Всъщност има една – на лявата картинка има гъби, на дясната също има гъби.

Сега обяснявам. В ляво – зелена мухоморка. В дясно – сърнела.

Останах много впечатлена когато чух, че някой е успял да набере зелена мухоморка вместо сърнела. Принципно мухоморките се водят двойници на печурките. В нито една книга за гъби няма да прочетете „отровния двойник на сърнелата е зелената мухоморка“!

Е, добре. Има обстоятелства и обстоятелства. Примерно миналата седмица откъснахме една сърнела, пораснала в гъст боров участък от гората, която (поради липсата на слънце и бързо израстване) беше почти изцяло бяла – нямаше такива отчетливи петънца отгоре. Бяла, бяла, ама пак кремавее към кафявото. А зелената мухоморка са я нарекли „зелена“ не случайно. И тук говоря само за цветове. Ами вижте пръстена на сърнелата и го сравнете с този на мухоморката. Разлика от земята до небето! Стига обаче да я търсиш…

Ето тук много добро описание на зелената мухоморка.

И тук друго добро описание – на сърнелата.

Между другото, като слушах сутринта репортажите за отровените хора в Пирогов, взех и разгледах за пореден път единствената книга за гъби, с която разполагам. Еми не е добра. Снимките на повечето гъби са правени на ярко слънце и цветовете не са реални, няма снимка на гъбата отдолу, за да можеш да видиш банелите и т.н. В описанието на сърнелата, цветът й е посочен като белезникав. В описанието на мухоморката цветът й също е наречен белезникав. Доста глупаво и подвеждащо. Без да се впускам в излишни анализи само ще кажа – не разчитайте да се учите да разпознавате гъби само по книжка, особено от новите издания. Има много по-коректно написани книги от соц- време.

И най-вече – като не познаваш или имаш и най-малко съмнение към вида на гъбата, която е изникнала пред теб – не я пипай! От глад едва ли ще умреш, но от лакомия…

« Older entries