В една росна- росна вечер, след един росен – росен ден…

Прибирам се снощи аз, росна- росна, в мммммох часа след полунощ, след една страхотна вечер, посягам смело с ключа да си отворя входната врата на кооперацията и гледам – тя друга. Вратата имам предвид. Еййй, казвам си, верно ли. Ама как така. Това не може да бъде. Преди няколко часа излязох от тук и нищо подобно нямаше. Изобщо не съм пила толкова, уверявам си се аз и с желязно самообладание, бавно и съсредоточено, правя крачка – две назад и внимателно се оглеждам: наляво, надясно, че и нагоре – кооперацията си е моята, креватът ми е точно три етажа над мен. Сигурна съм бе! Обаче вратата е друга. Явно прясно, ей-сега сменена. И определено заключена. Пробвам – заключена. Пробвам по-настойчиво – еми заключена си е!
Няма страшно, казвам си, ще събуда Марчето, да ме спасява! Само дано да я намеря от вярната страна на вратата. Звъня предпазливо, приготвила около 18 извинителни фрази за събуждането по никое време. Марчето вдига със “Слизам!”. Успокоявам се. Тя Знае. Тя Разбира. И ей сега ще ме пусне да си стигна до любимия креват.
Слиза Марчето. Отваря вратата. А пък тя (вратата) заключена. Пробва Марчето по-настойчиво – еми заключена си е! “Ама нямаш ли ключ?” – я питам. “Ми не!” – казва Марчето. “Е, ти как се прибра?!?!” –  настоявам на своето аз. “Ми хвърлях камъчета по прозорците на домуоправителката на първия етаж, слезе брат й и ми отвори, но без ключ ми отвори, а сега някой е заключил?!”
И ето ни, двете, тя по халатче на точки, аз по рокля на точки, седим от обратните страни на вратата, гледаме се като северен и южен кореец и хич не ни се вярва.
“Е как така”, продължавам аз, вече съвсем не толкова самообладана. Как така сменят вратата без предупреждение, не ни дават ключове, че и заключват отвътре. Няма влизане, няма излизане. В мхм часа след полунощ. Абсурт! А Марчето през това време се опитва да звънне на вратата на въпросната домоуправителка. Но звънецът, естествено, не работи. “Качвам се горе да й звъня по телефона”, казва Марчето и изчезва по стълбите. А аз оставам отвън, по рокля, мислейки дали това няма да се окаже първата нощ, в която ще спя безпризорно в парка на пейка. И дали ще успея да събера по-чистички кашони от кофите, за да се завия де, вървейки към пейките в парка. И как така ми се стече живота, че изобщо се докарах до тук? Да спя на пейка в парка, бездомна, по рокля на точки и с цвете в косата?! Добре де, ще сваля цветето. А дали да не се обадя на 112 и да съобщя, как са ми ограничили по неправомерен начин европейското си ми право да си стигна до креватасими! в мхм часа след полунощ?
Междувременно Марчето ми пуска смс с номера на домоуправителката, да й звъня и аз, щото не вдига. Ще звъня, разбира се, и още как ще звъня. И като започнах едно звънене, толкова се старах, така концентрирано звънях, че Вселената, ще не ще, накрая ме чу и събуди домоуправителката. А аз директно взех възмутено да я храня в слушалката, вече никакво самообладание не ми беше останало, обяснявайки много точно и с ясни изрази, как това не може да бъде!
Разгеле, слезе домоуправителката, с нейното си халатче, отвори вратата, тя заключена, ама защо е заключена, ама кой е заключил, ама аз защото ще ставам в пет и ви звънях, и  ви пусках смс-и, и вие не ми отговорихте, прибра се домоуправителката, върна се с шепа ключове, пусна ме да вляза, “Дай ключове!” рекох аз, без капка любезност в гласа ми, а тя ми взе по 3 лева на ключ. В мхм часа след полунощ.

Послепис: след извършена проверка на наличните телефони се установи, че единствения смс, стигнал до нас се намира в телефона на Марчето, получен е малко след полунощ и гласи “Кога ще се приберете?!”. Няма да коментирам адекватността на въпросното изречение. Явно в нечии домоуправителски глави Меркурий винаги е ретрограден, а ХААРП е повлиял вътрешния климат до непоправимост…

Advertisements

Из дневниците на една кифла на яхта по Бялото море

Мило дневниче,
тук всичко е много хубаво.
Сложиха ме да спя в килера, в най-долното чекмедже. Ако мърдам се удрям и малко боли, но скипър каза, че ще свикна. Скипър е на капитана първото име, второто не го знам.
Освен това скипър каза, че трябва да се науча да връзвам кранци.
„Абе ти що не се научиш да го паркираш това нещо без да ти трябват кранци“ – си помислих аз, ама не го казах на глас, че кой знае къде ще ме бутнат да спя тогава.
Освен това скипър каза, че ще ме науча да крада лимони. За това ще пиша повече друг път.
Снощи спряхме на един остров, дето името му е като Тасос, ама с К. Освен това и с Т. Първо обаче е К-то. Костос се казва. И селцето е Костос. Има три къщи и църква с високоговорители. Христос възкресе шумно.
Сега отплавахме към Итака, ако се случи нещо митологично, ще пиша.

Из дневниците….
Вчера стъпих на Итака.
Акостирахме в китен залив, дълбоко изрязан в сушата. Ще трябва да си направя шорт кът за „китен залив, дълбоко изрязан в сушата“, тук други няма. Доплувахме до брега и докато се оглеждахме за митичност, попаднахме на украинци. Те се „фатаграфируеха“ или нещо подобно. Украинският език спрямо руския ми звучи като македонския спрямо българския, но няма да задълбочавам в това предизборно време.
Сега за лимоните.
Пристигнахме в живописното малко градче (и за това ще ми трябва шорткът) Сами, разположено в „шорткът за залив“ на остров Кефалония и всички се пръснахме на разходка.
Значи, краденето на лимони не е лесна работа. За мен де. След старателно обикаляне и небрежно оглеждане из малките улички на града, стигнах до следните изводи:
– лимонените дървета са винаги в далечната, задна част на двора, а на мен не ми стиска да прескачам огради;
– ако дървото е близко до улицата, винаги наоколо има баба или дядо седящи на стол, които НЕ гледат приветливо;
– ако случайно има лимоново дърво на улицата, то е обрано. Гадни туристи!!!! Не могат да си купят лимони от магазина, ми само се оглеждат да краднат нещо! И за нас – гостите на слънчева Гърция – какво остава? Едното слънце.
Всъщност всички останали от екипажа се върнаха с по един – два лимона в джоба, упорито твърдейки, че били открили безстопанствено дръвче на улицата, чиито плодове капели и се разлагали по земята. „За крадец не ставаш сине, ти си буудаалаааааа“ ми зазвуча в главата, ама си затраях. За днес скипър е поставил нова задача – да крадем пресен босилек от саксиите пред заведенията на Закинтос. Да ги видя как ще намират безстопанствени саксии с капещ босилек.
За сега толкова. В момента зареждаме вода и след малко отплаваме.
А, и още нещо! Стига с това „качвай снимки“. Аз съм с ай-фон. На яхтата няма ай-компютър. Който не знае какво следва от горните две изречения не е наясно или с ай-технологиите или с моите технически познания.

Из дневниците…. #3
Трети ден на борда е обявена задължителна яйчена повинност. Хората тихо роптаят, но все още никой не се е възпротивил гласно.
Проблемът е религиозно – организационнен. На предварителната среща преди месец скипър каза „И да донесете яйца, защото ще отплаваме по Великден“. Обаче така и не се разбрахме кой да взима и кой не. И ето ти яхта, препълнена с боядисани яйца, които с всеки изминал час ни втръсват все повече и повече.
Вчера сутринта отплавахме с прекрасен вятър в платната, който час по-късно рязко стихна. „Кой бе?! – питам аз – Кой не си изяде яйцата? Кой разгневи боговете?!“ Двама мърморейки си признаха, ядоха яйца пред строя, но вече беше късно. Почти целия ден карахме на двигател.
Днес вече никой не говори за боядисаните яйца. Стане ли дума, настава странно мълчание и зяпане в различни посоки. Подозирам, че всеки гузно мята по яйце зад борда, докато никой не го гледа.
Сега плаваме към Залива на костенурките. Ако имаме късмет да видим някоя друга костенурка, най-вероятно ще я почерпим с яйце.

Закинтос е странен град. Островът (а и околните също) е бил за някой- друг век венецианска колония. И ето, че спираме в гръцки град, чиято архитектура лъха на Венеция. Няма колонади, има аркади, всяка църква си има кула, а самите църкви (тип базилика, няма кръстокуполни) приличат по-скоро на кметство или друга подобна сграда. На една абсидата дори не беше ориентирана на изток. Снимки – друг път
Днес ни е последния „островен“ ден преди да достигнем Цикладите. Следващите дни ще сме залепени за Пелопонес, докато го обикаляме от юг.

Из дневниците…#4
7 – 8 май, Закинтос – Катаколо, Пелопонес

Да продължа от където бях стигнала. За обяд имахме яйчена салата. Прави се от страшно много варени яйца и добавяш всичко, което помага да забравиш този факт. Всички ядохме, никой не се оплака, щото бяхме гладни. А и костенурки така и не видяхме.
Продължихме с весел попътен вятър от Закинтос към Пелопонес. Беше ранен следобед, коремът ми беше пълен с яйца и точно тихичко бях припълзяла в предната част на палубата да си полегна, когато настана голяма суматоха.
Капитанът рязко обърна яхтата срещу вятъра за да обезветри платната, всички се втурнаха да ги прибират, пуснаха двигателя… „Брей, помислих си – някой в края на краищата е успял да се пльосне зад борда“! А да вадиш човек при такава вълна и вятър не е приятна работа, особено за падналия. Станах, за да се включа и аз в суматохата.
Оказа се не човек, а риба.
Сега да обясня. Всеки ден като отплаваме от кърмата се пуска една въдица да се влачи, в очакване на големия улов. Обикновено с нея хващаме различни по размер найлони от голямото безбрежно море. Днес обаче се оказа риба. И като настана една борба! Капитанът се бори с рибата. Лю управлява яхтата. Светльо и Краси дават акъл на капитана. Останалите дебнем с включени фотоапарати. И всички успоредно коментираме рецепти! Колко голяма тава имаме? С какви подправки разполагаме? А морков има ли? Лорка разпалено убеждаваше всички, че в затънтеното гръцко селце, към което се бяхме запътили, не може да няма супермаркет, от който да си купим уасаби и водорасли, и да си направим суши. А дали да не е плакия? Ами супа от главата? През това време скипър се бори, лодката се люшка, а на камерите им падат батериите в очакване. Седя си и аз и чакам, и в същото време си мисля. Не че през останалото време, когато капитанът дава команди от рода „отвори генуато, прибери грота, обери тоя шкот“ и разни други такива думи, ние не изпълняваме. Изпълняваме! Ама сега като стана въпрос за вадене на риба, такова масово, усърдно и координирано дърпане на въжета настана, че аз се изпълних с гордост! Друг е въпросът ако някой от нас беше паднал дали щяхме да си даваме толкоз зор да го вадим. Но това е друга тема.
Рибата я извадихме. И аз изведнъж повярвах на рибарските истории. Щото се оказа еййй такава риба тон! Къмто 4 кила! Верно ви казвам! И снимки имам, ама друг път. Десет човека се сдобихме с уникална вечеря, благодарение на щедростта на Посейдон и неколкодневните яйчени жертви.
Доволни от богатия улов привечер акустирахме в Катаколо – малко селце с огромно празно пристанище, в което паркирахме сумати време. Поговорката „Царят дава, пъдарят не дава“ важи и за Гърция. Излезе на кея един чичо и като взе да крещи и ръкомаха, не там, тук, не насам, натам, то беше зор, то беше чудо да паркираме точно на място 121, не на 50 см по-вдясно, точно на 121, и това в най-празното пристанище в цяла Гърция! Разгеле успяхме най-накрая да спрем така, че на него да му хареса.
После отидохме да крадем лимони. Щото за рибата де. Аз пак се опитах да се измъкна, но Лорка задъхана ме настигна и каза идвай, намерих едно дърво тъкмо за тебе, в изоставен двор, никой няма там! Та след като я накарах да обещае най-тържествено, че ще ми плати гаранцията в участъка, мечка страх, мене не – отидох и откъснах 4 лимона. Още ме е срам. Явно е нещо генетично, но нищо, има време, ще работя по въпроса.
Освен това Лорка откри едно абсолютно безстопанствено дърво отрупано с грейпфрути, които се оказаха безобразно вкусни. Та сутринта рано-рано скипър и Ники отидоха и обрулиха една торба грейпфрути. Това донесе благотворно разнообразие в традиционната ни морска закуска от козунак и варени яйца.
Сега плаваме право на юг и става все по-студено. Сигурно е от намаляващото глобално затопляне, което съществува главно в цивилизования Северозапад. На юг има само море, вятър, вълни и божества, които да омилостивяваме.

Из дневниците #5
8 май
Морска болест + хапче за морска болест = проспиване на целия ден в каютата. Заспах 2 часа след отплаване и се събудих в 7 вечерта, като акостирахме в Пилос – прекрасно китно градче, в прекрасен китен залив, с поредната прекрасна венецианско- турска крепост, за която гърци ти продават билетче.
Когато се освествя ще пиша повече. Морето продължава да люшка и не знам кога пак ще ми изключи бушона

Из дневниците… #6
9 май
Седим си кротичко в кают-компанията, пием ром с кола, слушаме местната радиостанция и гледаме картите в пилотската книга. Спрели сме на котва в малък залив пред градчето Корони, пристанът е твърде плитък за да доближим до него.
Навън тихо вали, избягахме от гръмотевичната буря без особени проблеми и сега кроим планове за следващите дни. Задава се силен западен вятър, който значително ще затрудни планувания за понеделник преход от 60 морски мили, с който да „прескочим“ от континента на Милос – най-близкия от Цикладските острови. Още не е ясно какво ще правим с тази преобладаваща прогноза, ще решаваме в движение, пък боговете и ветровете да помагат.
Сега да ви разкажа за пощенската служба в Гърция.
Реших да пратя картичка по пощата. Това стана онзи ден в Катаколо. Купих картичка, продавачката любезно ми обясни, че отсреща в супер-маркета продават пликове и марки, след което мога да ползвам сложените на видно място пощенски кутии. В магазините на селото обаче ми казаха „финиш, финиш“ – демек, че са им свършили пликовете и марките. Нищо, казах си, в следващите пристанища ще оправим нещата.
В Пилос продавачът на пощенски картички любезно ми съобщи, че пликове и марки продават в пощата, но тя е затворена. „А в колко отваря сутрин?“ – попитах, с плахата надежда работното време на държавния гръцки служител да не е изцяло припокрито с времето, в което ние плаваме. „В 8“ – любезно ми отговори любезния продавач на картички.
На сутринта щяхме да отплаваме в 9 часа. Имах един час време, в който да разгледаме крепостта (отваря в , да мина през пощата (отваря в , и да минем през магазина за продукти (отваря в . С Лорка разгледахме крепостта на бегом (чудесно запазена, строена от венецианци, доизползвана от османци, с вътрешна църква, превърната в джамия, превърната в църква. Абе хубава, стабилна работа, за първи път виждам крепостна стена укрепена с аркади, явно венецианците без аркади са като англичаните без „пропър инглиш тий“ – носят си ги навсякъде.) В 8.30 извлачих Лорка от крепостта, аз хукнах към пощата, а тя остана да бере от безстопанствения розмарин. Тук розмаринът няма вид на две-три стръкчета, стърчащи от саксийка, а е с големината на сто годишен клек. Обаче розмарин. Богата работа!
Да се върна на пощите. Любезният служител на гише след известно разменяне на реплики успя да ми обясни, че марки има, но пликове – не. Не продавате пликове? Охи. А къде да намеря пликове? От любезния продавач на пощенски картички. А, чудесно, него вече го познавам. Айде обратно на първо квадратче, където любезно ми обясниха, че пилковете им са свършили!
Няма да се отчайвам! Имам картички, имам марки, все нейде от село на село ще се докопам до плик и тогава единствено ми остава да открия пощенска кутия без работно време! Живот и здраве, до 18 май, когато трябва да пристигнем в Атина все ще се справя.
Сега си седя кротко на палубата, залезът огрява Корони – прекрасно, китно градче, стъпаловидно разположено в не чак толкова китен залив. Половината от екипажа отидоха да го разглеждат, на едно с поредната прилежаща крепост (строена от венецианци, използвана от османци – и тук ще ми трябва шорт-кът), а аз реших да помързелувам и да позяпам на едро, от разстояние. Между другото оттук се виждат две църкви – първите с кръстокуполна архитектура от както сме тръгнали. Абе има две венецианчени кулички с аркадички лепнати от двете страни на нартекса, но като цяло Венеция бавно но сигурно отстъпва и традиционната гръцка архитектура си заема мястото.
За Митони казах ли? Страшна крепост. Много красиво, много живописно, много венецианско-османско, стъпило на едва личащи си византийски основи. Повече в снимки, ама друг път.

п.п. Ако някой го познава тоя Али, дето певачката от заведението на кея се съдра да му крещи името в 3 през нощта, на фона на венецианско-османо-гръцки маанета, да му каже, че е п……с.

Из дневниците… #7
10 – 11 май
Едно мързеливо затишие преди буря е обхванало всички ни, лодката напредва към последния ръкав на Пелопонес и всеки лениво си върши нещо свое – чете книжка, зяпа вълните – кротки занимания, даже химикалката ми няма особено желание да пише.
Вчера обикаляхме средния ръкав на Пелопонес. Сякаш пренесени в друго време и на друго място ние се озовахме пред стръмните скатове на планина, изникваща от водата и криеща се в облаците. Голи баири, покрити с тръни и камъни самотно се редуват, тук-там изникват странни ръбати постройки от зидан камък, непривично стърчащи в отчаян опит да бъдат видяни сред всеобщата монотонност. От Венеция няма и следа. Всичко и всички са изоставили това място, даже и чайките са си намерили подслон другаде. Само ветровете обикалят обрулените непристъпни скали, които мълчаливо ни проследяват с каменен поглед, като гигантски животни, застинали от хилядолетия. Покой и безвремие. Това ли е южна Гърция? В хладния облачен ден мястото напомняше по-скоро на шотландски бряг.
Обихме се в Залива на лестригоните (Мезапо), на западния бряг на средния ръкав. В този залив флотилията от 12 кораба на Одисей влиза, за да търси подслон. Там обаче ги посрещат жестоките и кръвожадни лестригони, които хварлят камъни от високите скали и така потопяват всички кораби. Личният кораб на Одисей е бил извън залива и той бягайки по скалите успял да стигне до него и да си спаси живота.
Различните изследователи на Омировото творчество дават най-различни предположения къде е била битката с лестригоните. И тъй като Мезапо ни беше по път, ние обявихме тази версия за вярна. В самият залив не спряхме. Имаше един човечец, който настойчиво ръкомахаше и ни приканяше към малък кей, ама откъде да знаем дали не е някой лестригон с камъни в ръцете.
Днес сме поели курс право към Пелопонеския „Нос Хорн“ – южната точка на третия, най-източен ръкав на полуострова. Целта ни е да го заобиколим и да намерим сигурно убежище от задаващия се силен западен вятър.
А носът си е спечелил това прозвище заради местоположението си. Тук северния вятър Мелтем от Егейско море си дава среща със западния, с който ние идваме. И както каза Ведрин „тук ветровете се срещат и правят секс.“ Та не е много умно човек да се вре на това място. Така или иначе, предстои ни да заобиколим „трудния“ нос, а утре настава голямо мислене кога и как да „прецапаме“ до Цикладите.

Из дневниците…. #8
11-12 май
То чак леко неловко се получи. Може би защото още не е висок туристически сезон и това „страшното“ на тукашния нос Хорн още не работи. Сигурно го пускат август, не знам. Заобиколихме носа в прекрасно време, никаква вълна, никакви ветрове, които страховито да се сблъскват. Седях си на мостика на кърмата и докато си шляпах с крака в Йонийско море между другото се оказа, че вече ги шляпам в Егейско. Толкова. Това обаче не сломи нашия приключено-откривателски дух и следващия час вложихме последна капка кръв в откриването на подходящ залив, където да спрем и да поплуваме. И нали съдбата помага на смелите – ето ни на първа баня в Егейско море. Честито, честито.
Между другото Венеция се върна с гръм и трясък. Ако някой преди седмица ми беше казал, че ще обикалям Гърция и все Венеция ще гледам, щях да му се изсмея пренебрежително. Сега вече не се смея, а само се чудя дали в някакъв момент и Атина не е била венецианска колония. Защото ако и на Акропола заваря някое конусовидно балконче, вече ще се изнервя. Накрая ще се окаже, че милите англо-френски освободители навремето са изнесли всичката античност в Лувъра и Бритиш мюзиъм, а тук, с прекрасното си чувство за хумор, са оставили само Венецията.
Но стига празни приказки! Последвай ме, читателю, зад крепостните стени на приказния град Монемвасия! Най- личната византийска крепост в южен Пелопонес, център на занаятчийство и търговия, чиито стоки са стигали на север до Черно море. Владян от сарацини, венецианци и османци, събрал в себе си православие и венецианска архитектура, турски хамами и католически училища. Да се изгубиш в сенчестите тесни улички, окъпани в разцъфтял зукум и богивилия, да гледаш морето през цъфтящите в големи глинени делви алое и мушкато, да вдишаш измазаните в светла глина къщи с взидани в стълбите и фасадите античен мрамор, малки тихи площадчета с маслинови дървета и църкви, църкви, църкви… Вървиш и усещаш под краката си нишката на натрупаните векове, омесени в общия пулс на времето!…
Отплавахме от Монемвасия в ранния следобед с попътен вятър от 22 възела, който ни даде чудесната скорост от 8 възела само на опънато генуа. Плаваме на север към Кипариси, а остров Милос все още не е напълно изключен от сметките, да видим какво ще каже прогнозата довечера.

Из дневниците…# 9
13 май
За функционалните зависимости по време на плаване
Някои неща бързо се превръщат в традиция на лодката. Това се налага от разни неизбежни взаимосвързаности. Например стана традиция преди вечеря или след вечеря, а най-често и преди и след вечеря, а сега като се замисля – често и на закуска, скипър да държи реч за вредата от честото къпане. Това е пряко следствие от обратно-пропорционалната функционалност в отношението между броя жени в екипажа и количеството сладка вода, която лодката е в състояние да носи. Като се добави и неизвестното х, а именно – кога физически ще е възможно да заредим прясна вода, се образува едно сложно уравнение, предимно с неизвестни, при това -субективни, което за историци по душа като мен е прекалено голямо предизвикателство. За скипър обаче, който си е наясно с математиката, цялото това уравнение му образува една нервност и чувство за обреченост. Което води до това все по-разпалено да ни убеждава колко е вредно къпането. Особено със сапун. Особено всеки ден. Ми че то феромоните ви се измиват бе, момичета, как после искате мъже да привличате и деца да раждате. В този момент мъжката солидарност взима превес и останалите се включват да помагат на капитана. Следват примери от казармата. Примери от науката. Примери от техниката! И от „когато падна големия сняг“. Явно единствения компромис, който науката и хилядолетния човешки опит могат да допуснат, е за къпането с морска вода. Там някак си, вредността и всички ужасни странични ефекти от взимането на ежедневен душ изчезват. Къпането с морска вода е ок. От къпането със сладка вода се умира бързо, мъчително и самотно.

Всичко това, естествено, не пречи да си изкарваме страхотно! За доказателство прилагам по-долу списък с храната, която си сервирахме за вечеря снощи на лодката:
– огромна паница шопска салатка (Ники я направи)
– аюрведични леща и ориз (Лорка)
– боб със стафиди и други билки (Лю)
– пържена прясна рибка – кефалчета и ципурки (Светльо и Краси)
– бяло вино от Лефкада (скипър)
– домашна бисквитена торта яйчено-млечен крем (аз)

Такова е нашето ежедневие
Сега порим вълните към остров Идра. Утре ще атакуваме някой -друг северен циклад, Милос отпадна поради общо размързевяване и масово желание да го караме по-лежерно.

Из дневниците….# 10
14 май
Една друга функционална зависимост е свързана с количеството изпит алкохол и прибирането на лодката. Значи, от едната страна на уравнението имаме, да кажем, две кани розе, щото трябваше да се скрием от дъжда в една таверна, после два пъти мохито, щото в бара, покрай който минахме на път за яхтата звучеше страхотната музика и накрая някакви откачени шотове с прозрачен цвят и вкус на морков, комплимент от заведението. Така. От другата страна на уравнението е силата на вятъра и вълната + това, че сме спрели най-отвън на кея и всички водни таксита разлюлават допълнително лодката, като минат покрай нас.
А на мястото на знакът „равно“ е трапът.
Аз разказвала ли съм как се слиза и качва на яхта? По трап. Трапът е една тясна дъска, единия й край стъпва на кея, другия е на лодката. В общия случай кеят, естествено, не мърда, обаче яхтата мърда. Понякога (виж горе изброените условия) мърда много. И сега си представете Светлана, как стои в единия край на това двуметрово, тясно, мърдащо нещо и се вторачи. На предишното плаване понякога доста дълго време ми се налагаше да стоя вторачена, докато някой не се смили и не ми подаде ръка. Иначе нямаше мърдане. Сега, нали вече съм стар морски вълк, повторача, повторача, кажа няколко пъти „олеле, майко“ и като никой не ми обърне внимание – минавам. Хубавото, когато го правиш пиян е, че всичко изглежда много смешно.
А мохитото и веселия джаз бар се случиха в Хидра или Идра, по гръцкому. На целия остров няма коли, транспортните средства са или лодки – по вода, или катъри по сушата. През 60те и 70те градчето става известно средище на артисти и художници, бохемско място, Ленард Коен имал къща тук все още, но ние спряхме да се оглеждаме за него в момента, в който установихме, че никой от нас не знае как изглежда.
Сега сме….. ми дори не знам къде сме. Ама изглежда китно, красиво и т.н. Отивам да питам кое е това място.

Из дневниците….#11
Вече знам как са измислени нимфеумите. Представете си сега, плаваме към остров нямадакажакой – един от северните Циклади. В пътеводителя на Нешънъл Джеографик са отделили цели три реда, в които пише колко впечатляващ бил факта, че въпреки, че е близо до Атина, островът е крайно невпечатляващ. Нищо интересно, казват те, хич даже не ви го препоръчваме. Да, ама ние решихме там да ходим, все пак на Циклад крак да стъпи. И ето ни на, след цял ден лежерно полюшване в най-гладко-тепсиестото море от началото на плаването ни, влизаме в див залив да нощуваме на нова луна. А предишния ден скипър като проучваше залива в лоцията каза „тук има маркиран горещ извор“. Хора, намерихме го. На брега, съвсем до морето. Паркирахме си яхтичката на 15-тина метра от него. И като започна едно киснене, еййййй, то поливане, то писъци, то врясъци, то кеф голям. Донесохме си и ментата от лодката и цял следобед имаше спа+мента див плаж. Слънцето се скри зад хълма, хората взеха един по един да се връщат на лодката, ние с Лорка обаче – не. Киснем се като биволици, обливаме се с гореща вода и хич не ни се мърда от там. Една яхта с германски бабички влезе в залива за малко, но при вида на тази пищяща вакханлия набързо се изнесе. Та думата ми беше за нимфеумите. Така е било едно време – вървиш си, срещаш минерален горещ извор, накисваш морно тяло и спонтанно започваш да възхваляваш бога. Елате да ни видите сега – всички кротки като агънца, с доволни, леко тъпи физиономии, пийваме си гръцко розе и чакаме вечерята, дето Ники ни я готви. Сега спирам да пиша, че съдейки по виковете горе, Светльо е хванал бая голяма риба. Айде до после.

Из дневниците….# 12
Едно тъжно прибиране…
Плаваме към Атина – финална точка на нашето пътуване. Втори ден сме в „трафика“ на големите кораби и това си личи – от безбрежно наситено синьо, цветът на водата е станал маслено – найлонов. И през ум не ни минава да си търсим залив за къпане – нещо задължително за предишните дни. Краят на прекрасното ни пътешествие приближава и настроението е доста обрано. Мрачно е и времето- вали тихо и сиво, в пълен унисон с нашите физиономии. Сред някакви безцелни реплики, колкото да се държи тишината надалеч, разговорът естествено тръгва в посока „колко струва една яхта“. И „Какво трябва да работи човек, че да плава на яхта повече, от колкото работи.“ Опитваме се да организираме бърз брейн-сторм. Преброяваме наличните експерти в екипажа. Експерт – юрист, експерт – счетоводител, двама експерти – програмисти, експерт – архитект, икономист, инженери, статистик – все отбрани експерти, а аз и адаша се писахме експерти – айляци, щото и тая работа някой трябва да върши. С две думи- огромно количество високо квалифициран мозък е събран на борда – все нещо трябва да роди. Нищо не измислихме. Яхтите скъпи (то и ние на презокеански се хвърлихме, щото що да се ограничаваме), животът – кратък. В пристъп на отчаяние експерт – юристът тръгна да скача зад борда, но слава богу- размисли. Светльо обобщава „Мисля да не мисля и гледам да не гледам“. И ей така – дъжд вали, животът няма смисъл, в понеделник всички са на раб…ггггххххффффрррр! – влязохме в атинската марина.
Времето, от друга страна, ни прави услуга. Дъждът крие голяма част от мегаполиса – пръснат до безкрай чакъл сред меките хълмове. Шокът от сблъсъка с подобна гледка след двуседмично обикаляне по пусти плажове и сгушени градчета е огромен. Не ни се слиза от лодката, обръщаме гръб на града и отчаяно продължаваме да градим планове за бъдещи пътешествия – малка светлина в тунела на реалността, в която трябва да се върнем. Хвърлям бегъл поглед към града и замислено се питам, дали ако се копае достатъчно надълбоко, няма да се стигне до пласт с надпис „Ανκμωρπωρκ“. Усещането за струпване, натрупване и отрупване завладява съзнанието.
След първоначалния шок Лорка и Ники успяват да ме извачат на сушата. Помотаваме се вляло насам – натам, в опит да излезем от марината и да влезем в Града, но нямаме особен успех. Оглеждаме се за помощ. Под предлог, че съм се натъпкала с чесън и не ми се говори с човеци, се тръшкам на една пейка и чакам другите да се оправят. Никъде не ми се ходи, искам си на яхтата. Мозъкът ми отказва да възприеме мисълта за 12 милиона души на едно място и аз, доброволно при това, да не навра там. Оказва се, че от марината до Акропола има много удобен транспорт. Еми хайде. След две седмици плаване из моретата, ми се налага да скоча в дълбокото на сушата.

Из дневниците… epílogos

Трети ден в София. Нощем сънувам море, а креватът ми леко се полюшва, напук на физичните закони и здравия разум. Метрото е пълно с хора, които се бутат. Защо се бутат? Аз защо съм в това метро? Не разбирам. Вчера се изгубих по Шишман. Да, да, смейте се! Тялото ми е пристигнало, но всичко останало все още е някъде далеч. Не ща да ги мисля другите от екипажа, дето в понеделник им се е наложило да влязат в офис в девет сутринта. Всъщност ме напушва смях, като си представя какво им е 🙂
С цел подобряване на концентрацията и повдигане на духа, реших да направя списък с всички неща, които не успях да свърша на това плаване, че да си знам за следващия път. Почвам:

1. Да ме качат на най-високото на мачтата. В единия джоб ще нося фотоапарат, в другия – плик за повръщане.
2. Да намеря писмо в бутилка. Еми крайно време е вече!
3. Да разуча повечко рецепти за коктейли. Налага се.
4. Да ходя да гледам, когато Лю избира подходящо място и пуска котва. Прибрах се в София и изведнъж ме налегна страшен интерес към цялата тая работа с котвата!
5. Да науча наизуст “Големия кораб минава” с цел подмазване на капитана.
6. Поне веднъж, в някоя натъпкана марина, сутринта да стана, небрежно да просна едно шалте на носа и да играя йога, с цел – впечатляване на околните лодки. Само това с “небрежното” и “йогата” още не знам как точно ще се получи, ама да не издребняваме.
7. Да …. а, това няма да ви го кажа!
8. И още, и още, и още… Списъкът е отворен. Ще допълвам, ако вие имате идеи – давайте ги.

Междувременно си пожелавам следващото ми плаване да бъде със също толкова прекрасен екипаж, колкото беше този път, хора, благодаря ви за прекрасното изживяване! Специални благодарности на скипър и Лю – с вас ми е сигурно!

Следват финални надписи:

Текста чете – аз
В приключението участваха (по ред на появяване)
Ники – най – усмихнатото същество на планетата
Краси – професионален рибар
Лорка – лъвица с огромно сърце
Ведрин – явен пират
Нинка – скрита пиратка
Мирка – сивия кардинал
Светльо – светла душа

Транспорт – красавицата на Средиземно море, перлата на йонийските и егейски брегове, безстрашна към ветровете, смела във вълните, 46 футовата Бенето Океаник, нашата прекрасна и незаменима яхта МОЛИ

Режисьор – Скипър Кънчо Шипков
Арт директор – Боцман Любена Господинова
Продуцент – Плавайте с нас

From one favorite weather this way

Тази нощ се събудих от хлебарка, която пълзеше в леглото ми.

Не знаех, че мога да скачам толкова бързо.

В главата ми изникваха сцени от разни филми, в които някой се оплаква на доктора от главоболие и после откриват хлебарка в ухото му. Даже с едно огледалце се опитах да си надникна в ушите.

Сетих се за разсъжденията ми предишната вечер, че не помня кога за последно съм си сменяла чаршафите и кога, за Бога, спря да ми пука от това.

Сплетох си косата, преди да си легна пак.

А когато една хлебарка пада от тавана дали се изпуска или е нарочно?

Заспах с мисълта, че безжалостно размазах с чехъл еднственото живо същество, което беше проявило желание да сподели с мен леглото, от едно известно време насам. From one favorite weather this way, казано по смешно му.

Някой знае ли колко нежно стъпват тези животни? Какво ли още има да ме напълзява, че да започна да виждам доброто там, където обикновено запушвам нос и извъртам очи? От едно до десет, колко е зле положеннието, след като взе да ми става жал и за хлебарките? Или пък ме е сполетяло просветление някакво, а аз да не забележа.

Всъщност не заспах. Зъзнейки, без да се завивам, дочаках утрото, чудейки се да ходя ли на уши-нос-гърло или да потичам в парка?

Тичах в парка.

Къде ми е луната?!

Снощи бъдещият ми кумец, така съвсем из-между-другото ме пита:

– Какъв ти е асцедентът?

Да ви кажа, леко се притесних. Така де, рядко се случва представител на мъжкия пол да ми зададе въпрос от астрологично естество. Че и пита за асцедента. Значи е наясно каква ми е зодията. Запазвам самообладание и отговарям:

– Везни. Що?

– Везни, ааа везни, везни значи, дааа, везни. Хъм, везни. Интересно – везни…

Горе-долу това беше коментарът. Абе нали ще му ставам кума, казвам си, пресмята ме човека нещо, нали така, дет се вика, то си е важно кой ще ти подпише бележката в кметството. Тамън се успокоих, а той със спокоен тон продължава да ме сгащва неподготвена:

– А луната в кой знак ти е?

Тук вече леко губя контрол:

– Ама и това ли е важно? Не знам? Трябва ли да знам? – притеснено почвам да мънкам.

– Еми как, то любовта, чувствата, емоциите – от това се определят. Много е важно.

– Идея си нямам къде ми е луната – отговарям, с новонапъпващо чувство за вина.

Събуждам се на следващата сутрин. Правя си кафе, влизам във фейса, излизам от фейса, абе гложди ме нещо, ама не мога да разбера какво. После ми проблясва – луната бе! Къде ми е луната! Започвам ровене в чичо гугъл. То рожденни карти, то натални карти, излизат едни картинки с крайно неясни за мен значета, ама добри хора – отстрани сложили легенда с кратки обяснения. Поглеждам и решавам, че е станала грешка. Луната ми е в козирог.

Сега да обясня за всички, които не знаят – аз СЪМ козирог. Типичен, рогат, класически, че и наследствен, като се замисля. Отдавна съм свикнала с погледите, които хората ми хвърлят, като чуят каква зодия съм. То не са съжалителни, то не са обвинителни, то не са тип “аха, ясно!” или пък “знаех си!”. Но както се казва, когато човек по рождение има я гърбица, я шести пръст изникнал – свиква и с добавката към тялото си, и с реакциите на околните. Ама едно е да си свикнал с шестия си пръст от рождение, друго е да станеш някоя ясна сутрин и да се окаже, че и седми имало!

Сещам се как преди време по някакъв друг хороскоп – китайски ли, майски ли, не помня вече, след дълги сметки и изчисления стигнах до извода, че не просто съм дърво, ами, виждате ли, съм двойно дърво. Трябваше ми известно време да погледна не от към чворесто – пънестата страна на нещата, а, така да се каже, от екологичната – две дървета са повече от едно, нали така?

Сега обаче играта взе да загрубява. Е може ли, кажете ми, точно за любовта и чувствата да се окажа не просто козирог, ми двоен козирог?!

Сипвам си още кафе и се напъвам да видя добрата страна на нещата. Ако имаше министерство на зодиите, мисля си, или поне една държавна агенцийка по астрология, сега вече можеше официално да отида и да си извадя астрологично медицинско. Друго си е с официална бележка. А някой ми е намекнал съвсем отдалече, че не съм достатъчно чувствителна, а съм му навряла документчето в носа! Ми то си ми е диагноза бе, какво само ме ядете, че не съм си показвала чувствата! Ми в момента какво правя, а?! А!?? ААААААААА!

ГгггггффффффффамььььььььхххххххххххххххххххххххххххххЩ.

––––––

Нечувствителна съм била….

С две думи – имам лична молба към господин премиера ли, към омбудсмана ли, не съм много наясно, но все едно – моля ви да бъда освидетелствана! С големи букви да пише “Има чувства, просто ги крие на дълбоко, щото луната й е в козирог”!

Предварително благодаря!

С уважение:

С.Л.

Нощна пеперуда

Отново настъпва моето време. Последните слънчеви лъчи са само отблясъци, блед спомен в очите на забързани към своето си хора. Бавно се размърдвам, полека раздвижвам крилете си. Чака ме поредната трудна нощ в безпътна обиколка от прозорец на прозорец. Случва се да се питам какъв е смисъла, но не го правя много често, защото от подобни мисли ме боли. Такава е съдбата ми, следвам я без да роптая особено. Нали във вселената трябва да има разнообразие. Може би за това ни има и нас- несретни бездомници, обречени нощ след нощ безропотно да търсим чуждата топлина. Нямаме собствен дом, нямаме собствен огън на който да се сгреем, нямаме собствена светлина, около която да се съберем.

То и от блъскането в прозорците боли, но какво да се прави…

До скоро не знаех, че има прозорци. Нощ след нощ се засилвах към светлинката, после невидимата сила ме пращаше обратно в мрака. В началото объркването беше по-силно от болката. Изхвърчаш хаотично в тъмното, замаяно ти е, не знаеш какво става. Но събираш сили, съвземаш се и вдигаш поглед с нова надежда. Отново и отново – напред към светлинката! Чувала съм как коментират, че ние, нощните пеперуди, летим истерично, без посока и цел. Не е вярно. Винаги сме знаели на къде сме тръгнали. Просто пътят е труден – хиляди невидими прегради те пресрещат в нощта, летиш инстинктивно, води те само сляпото желание за топлината, която светлината примамливо излъчва.

Понякога, когато стане много студено, ми позволяват да се доближа. Нямам свой огън, за това се моля да ме пуснат до нечий чужд. Лъжа, никого не моля, промъквам се без да ме видят и крада от чуждата топлина. Само колкото да се съвзема. Паря се на чуждия огън, докато ледената обвивка на сърцето ми се разстопи. В добрите случаи успявам да го усетя за миг – тупа-лупа, тупа-лупа, колко ли може да се усети сърцето на една нощна пеперуда! После, успокоена, че все още имам сърце, бавно се отдръпвам от чуждата топлина. Трудно е, но нямам избор, не е моя…

Та, бях тръгнала да ви разказвам за прозорците. Еми голямо лутане е, особено като не знаеш какво е това – прозорец. Мислиш си, че невидимите ръце на Бога на нощните пеперуди те захвърля и захвърля назад, защото неговите пътища били неведоми и ти не знаеш какви планове има той за теб. Това е доста успокоителна мисъл, всъщност. В повечето случаи върши работа. Но не и при мен!

Случи се така, че един ден просто проумях. Разбирате ли, аз и сега не знам къде започва и къде свършва всеки прозорец, нито кой и защо го е създал (сигурно и това е работа на този, нашия Бог). Но вече знам, че съществува! И че той е причината никога да не мога да стигна до светлината – тази невидима преграда, която ме спира винаги малко преди заветната цел! А толкова искам да се приближа, поне за малко, да се постопля… Знаете ли колко ни е студено на нас, нощните пеперуди… Налага ни се да живеем пипнешком, нямаме привилегията да се радваме на слънцето, като всички други твари по земята. Толкова ли е трудно да ни дадете малко от светлината си? Толкова ли е невъзможно да направите малко място и за нас до огъня си?

Е да, не сме така замайващо прекрасни, като онези- дневните пеперуди. Но замисляли ли сте се, че проблема не е в нашия цвят, а във вашето зрение? Какво сме виновни ние, че вие – човеците, не виждате нощем цветовете? Нима ограниченото ви зрение е оправдание за това да ни наричате грозни? Нощта има толокова нюанси, толкова дълбочина… Дори ви съжалявам, че собственото ви несъвършенство не ви позволява да ги усетите. Но от това страдаме повече ние, така че, защо да ви съжалявам?

Понякога, в някои особено горещи дни не успявам да заспя, въртя се неспокойно и мисля ли мисля. Как така светлината е винаги от другата страна на стъклото? Нима е възможно да няма никаква топлина от моята страна? Трябва ли непременно да мина през стъклото, за да се стопля? Може би има начин да спра да се блъскам и да създам собствен огън, от моята си страна на този безкраен прозорец… Добре че напоследък захладня, лесно заспивам сън без сънища, не ми се налага да мисля толкова.

Аз съм нощна пеперуда. Аз нямам собствен дом, аз живея от случая, от чуждото подаяние, от вашето невнимание, позволяващо ми да се доближа до вашия огън. Вие наричате себе си “добри хора”. Тогава, моля, оставете прозореца отворен довечера.

« Older entries