В една росна- росна вечер, след един росен – росен ден…

Прибирам се снощи аз, росна- росна, в мммммох часа след полунощ, след една страхотна вечер, посягам смело с ключа да си отворя входната врата на кооперацията и гледам – тя друга. Вратата имам предвид. Еййй, казвам си, верно ли. Ама как така. Това не може да бъде. Преди няколко часа излязох от тук и нищо подобно нямаше. Изобщо не съм пила толкова, уверявам си се аз и с желязно самообладание, бавно и съсредоточено, правя крачка – две назад и внимателно се оглеждам: наляво, надясно, че и нагоре – кооперацията си е моята, креватът ми е точно три етажа над мен. Сигурна съм бе! Обаче вратата е друга. Явно прясно, ей-сега сменена. И определено заключена. Пробвам – заключена. Пробвам по-настойчиво – еми заключена си е!
Няма страшно, казвам си, ще събуда Марчето, да ме спасява! Само дано да я намеря от вярната страна на вратата. Звъня предпазливо, приготвила около 18 извинителни фрази за събуждането по никое време. Марчето вдига със “Слизам!”. Успокоявам се. Тя Знае. Тя Разбира. И ей сега ще ме пусне да си стигна до любимия креват.
Слиза Марчето. Отваря вратата. А пък тя (вратата) заключена. Пробва Марчето по-настойчиво – еми заключена си е! “Ама нямаш ли ключ?” – я питам. “Ми не!” – казва Марчето. “Е, ти как се прибра?!?!” –  настоявам на своето аз. “Ми хвърлях камъчета по прозорците на домуоправителката на първия етаж, слезе брат й и ми отвори, но без ключ ми отвори, а сега някой е заключил?!”
И ето ни, двете, тя по халатче на точки, аз по рокля на точки, седим от обратните страни на вратата, гледаме се като северен и южен кореец и хич не ни се вярва.
“Е как така”, продължавам аз, вече съвсем не толкова самообладана. Как така сменят вратата без предупреждение, не ни дават ключове, че и заключват отвътре. Няма влизане, няма излизане. В мхм часа след полунощ. Абсурт! А Марчето през това време се опитва да звънне на вратата на въпросната домоуправителка. Но звънецът, естествено, не работи. “Качвам се горе да й звъня по телефона”, казва Марчето и изчезва по стълбите. А аз оставам отвън, по рокля, мислейки дали това няма да се окаже първата нощ, в която ще спя безпризорно в парка на пейка. И дали ще успея да събера по-чистички кашони от кофите, за да се завия де, вървейки към пейките в парка. И как така ми се стече живота, че изобщо се докарах до тук? Да спя на пейка в парка, бездомна, по рокля на точки и с цвете в косата?! Добре де, ще сваля цветето. А дали да не се обадя на 112 и да съобщя, как са ми ограничили по неправомерен начин европейското си ми право да си стигна до креватасими! в мхм часа след полунощ?
Междувременно Марчето ми пуска смс с номера на домоуправителката, да й звъня и аз, щото не вдига. Ще звъня, разбира се, и още как ще звъня. И като започнах едно звънене, толкова се старах, така концентрирано звънях, че Вселената, ще не ще, накрая ме чу и събуди домоуправителката. А аз директно взех възмутено да я храня в слушалката, вече никакво самообладание не ми беше останало, обяснявайки много точно и с ясни изрази, как това не може да бъде!
Разгеле, слезе домоуправителката, с нейното си халатче, отвори вратата, тя заключена, ама защо е заключена, ама кой е заключил, ама аз защото ще ставам в пет и ви звънях, и  ви пусках смс-и, и вие не ми отговорихте, прибра се домоуправителката, върна се с шепа ключове, пусна ме да вляза, “Дай ключове!” рекох аз, без капка любезност в гласа ми, а тя ми взе по 3 лева на ключ. В мхм часа след полунощ.

Послепис: след извършена проверка на наличните телефони се установи, че единствения смс, стигнал до нас се намира в телефона на Марчето, получен е малко след полунощ и гласи “Кога ще се приберете?!”. Няма да коментирам адекватността на въпросното изречение. Явно в нечии домоуправителски глави Меркурий винаги е ретрограден, а ХААРП е повлиял вътрешния климат до непоправимост…