Пост-носталгично

Един ден в края на лятото, през един късен следобед, когато слънцето се беше скрило зад натежали облаци, морето имаше цвят на олово.

Вълните се биеха в безпорядък, притискани от две страни от късния морски бриз и ранния есенен вятър от сушата. Малкият залив кипеше, разлюлян във всички посоки, а ситните мухички по изхвърлените на сушата водорасли отчаяно се опитваха да избягат от вълните, вкопчени в еднодневния си живот.

На брега имаше малко хора. Някои безгрижно спяха, други упорито не обръщаха внимание на задаващата се буря.

Кучето се появи на плажа, имаше забързан вид. Идваше всеки ден, само, слизаше делово винаги по стълбичките, после хвърляше леко смутен поглед наоколо: “Ей, човеци, нали няма да ми се смеете много?” Без повече суетене се хвърляше в лудешка игра. Известно време хапеше пяната, като че ли да изпробва силата на вълната, после цопваше със скок в дълбокото и тържествено завърташе едно кръгче във водата, преди да излезе и пак да се засили обратно, все едно за първи път вижда море, вълни и пясък. Прекарваше близо час в истинска забава, а след като се наиграеше, с безгрижен вид се отдалечаваше нагоре по хълма.

Днес походката му беше различна. Застана на брега близо до прибоя, изтукан, с напрегната тяло. Впери поглед някъде зад оловно- синьото, докато носът му помръдваше в търсене на онова топло-слънчево лятно настроение, което неусетно беше напуснало малкия залив.

Кучето се отказа. Полегна на плажа с глава, отпусната върху грамадните лапи. Погледа замислено морето. После стана и бавно изкачи обратно стълбичките. От безгрижието му нямаше и следа.

Не видях повече кучето, както и не видях кога щъркелите си бяха тръгнали. Времето се обърна, вдигна се щорм и нощите захладняха. В небето останаха само закачените чайки, висящи на невидими конци високо над ръба на скалите.

Advertisements