Хитлер, вътре в мен

Не мисля, че можем да се променяме. Нали така казват – за да промениш света около теб, трябва да започнеш със себе си. И започвам. И започвам. И пак започвам. Така като гледам, ще си остана с едното започване. Понякога започването е с ентусиазъм, вяра в светлото бъдеще и светнал поглед. Понякога започването е по навик, има дни, в които е само защото трябва и такива, през които просто си оставаш в кревата. Но теглиш ли чертата – все си стоиш на “започвам”, а всичко останало е “ще” – в бъдеще време. Нещата ще се оправят. Всичко ще се нареди. Ще бъда щастлива. Ще успея. Ще се случи. Ще…

Не мисля, че можем да се променяме. В крайна сметка, човек е това, което е. Не можеш да избягаш от себе си, колкото и да се опитваш, ластикът си има лимит и рано или късно ще те връща обратно. А колко болезнено ще е връщането зависи от това, колко си опънал – в крайна сметка всичко се свежда до елементарна физика. Елементарна – за разбиращите от физика, но това е една друга тема.

Та, както казвах, не мисля, че можем да се променяме. Всъщност, нещата опират до използваните понятията и вложения в тях смисъл. Какво имат предвид всички, които заявяват “промених се!”, “вече не съм същия човек”, “край, започнах на чисто”? Да не би пък някои да могат, а други – не? Как така до вчера си притежавал някаква лична характерност – било то качество или недостатък – после си лягаш и на сутринта вече я нямаш? Може ли нещо просто да изчезне, това също ли е елементарна физика? Едва ли.

Една сутрин, беше преди година или две, се събудих с мисълта, че вече прекарах достатъчно години живот в опити да се променям и май е крайно време да сменя тактиката и да съсредоточа усилията си върху това да използвам по-рационално вече наличното, тоест това, което така или иначе съм.

“Във всеки от нас живее по един Хитлер”, ми каза това лято един приятел. И идеята на “промяната” е не да търсим под вола теле, в напразни опити да изгоним личния си Хитлер и да останем само добри и бели. “Промяна” означава опознаване и приемане. Да се вгледаш в тази част от себе си, която обикновено стои опакована на тавана или насметена в най-тъмното място под кревата. Да се запознаеш с нея, колкото и да те е страх. Да се научиш да я приемаш, въпреки дискомфорта. И да имаш силата да правиш всичко това сега, а не удобно да го оставяш за утре. Това е начин на живот. Това е път, доста неприятен и отчайващ понякога, но е път. Форма на движение. Крачка нанякъде. И ми изглежда като нещо по-добро от всички обещания накуп за нещата, които ще започна да правя, ама от понеделник. И тъй като сега е Коледа, време за празнуване, за пожелания и обещания, ето и моето лично самопожелание – да не губя от поглед пътя. И по-малко “ще”-та. Желая това и на вас. Весела Коледа на всички!

Advertisements