Глазура

Трябва ми охладител за компютъра. Пак започна да загрява. Трябва ми охладител и за мозъка, той си загрява по принцип. Загрява от глазурата. Една такава – уж твърда, но като почукаш по нея и се напуква като едното нищо. Каква глазура ли? Ами онази, от розовата захар. При вас няма ли я? Глазурата тип “всичко, което се случва, е поредната възможност” или “чашата е наполовина пълна”, или онова с живота, лимоните и “направи си лимонада”, бла – бла… Покриваш, значи, с този тип глазура основата, която е “нищо няма смисъл” и с чиста съвест се записваш в стройните редици на позитивно мислещите. Усмихваш се на всички. Казваш “ооо, много съм добре”. Пак се усмихваш. Не е достатъчно. Почваш да се хилиш, след всяка втора реплика, която излиза от устата ти. Вижте ме, какъв съм позитивист! Вижте ме колко всичко ми е наред! Вижте ме как във всяка гадост, която ми се срива на главата, аз всъщност виждам една възможност, възможност за развитие, възможност да променя себе си, а както всички знаем, да промениш себе си е единствения начин да промениш света около теб! Пък светът си проси промяната, какъвто е взел да се скапва, нали така? Значи трябва да направим нещо по въпроса! Променям се, променям се, променям се… А всъщност само си стискаш челюстта малко по-силно, полагаш старателно още един слой глазура и се молиш да издържи още известно време, докато… Докато стане чудо, всички плеснем с ръце и светът се превърне в едно по-добро място. На баба ти хвърчилото. Стига позитивизъм! Няма нищо лошо в това да се чувстваш зле. И да ти е гадно. И да не ти се усмихва, точно пък сега пък! Това не означава, че си повреден и имаш нужда от перманентен охладител, монтиран между ушите. Това означава, че си човек. И си го признаваш. И това е ок! Защото има дни и има дни, и някои са по-добри от други, както пее чичко Боно. Не вярвам на вечните позитивисти. Не вярвам, защото усещам глазурата в главата им и ми става мъчно за тях. И за мене си. И за всички, които полагаме толкова усилия, за да се крием. Зад една глазура.

Дайте вентилатора!

Advertisements

Предначертано

Тази нощ ти беше откровен с мен. Както никога до сега, казах си. А може би винаги си бил такъв, просто аз не съм забелязвала. Нито откровението, нито дълбочината. Дали с времето живота те е накарал да поумнееш или плъзкайки се по повърхността аз никога не съм усетила проницателността ти? Сега пък аз откровеннича… Мислим си, че познаваме хората около нас. А не познаваме нито тях, нито себе си. Колко ли живи същества, питам се, са прекосили живота ми, без да успея да ги усетя истински? Колко ли още ще отминат, останали невидими зад преградата на собствените ми предразсъдъци? Колко чаши вино още трябва да изпия, за да престана с тези тъпотии?

Снощи ти беше откровен с мен. Не знам защо го направи – и друг път сме се напивали заедно, едва ли само алкохолът бе причина така да се отвориш. Развълнувах се от дълбочината на проявеното от теб доверие. Като неочакван подарък, споменът за който топли отвътре…

 

Когато е топло, казват, трябва да пипаш по – леко и по- на плитко, а когато е студено, трябва да търсиш дълбочина. Значи, ако искаш да избягаш от порочния кръг на повърхностното, трябва да се оставиш на студа… А нас ни чака глобално затопляне.