Храната от супера или когато в неделя вечер си гладен

Не знам какво се прави, когато си гладен, а нищо не ти се яде. Станах, облякох се, отидох в магазина. Почти половин час обикалях между щандовете, навсякъде надникнах. Накрая се прибрах с хляб, който не искам да ям, с яйца, които ме мързи да изпържа, с пакети замразен грах и броколи, които прибрах директно във фризера. Измих онзиденшните чинии в мивката, прибрах стоящото от два дни на купчина пране в гардероба и пак си легнах. Без да ям.

Неделя вечер е. Канят ме да излизам, да се видим, да пийнем. Оставам си в кревата. Гладна, без всякакво желание за храна и сънена, без да мога да спя.

Очите ми копнеят покой, но аз отказвам да им го дам. Държа ги вторачени в монитора часове наред, карам ги да работят, да гледат, да търсят, да четат, да оценяват. Знам, че ще пиша още известно време, после ще пусна н-тата серия от н-тия сериал, с който за н-ти път наказвам очите си. Може би трябва да си купя пишеща машина, поне това ми занимание ще е окоспестяващо. Само че пишещите машини нямат бек-спейс, а аз наистина не знам как да поставям обърканите си мисли в правилен ред от първия път. Понякога, дори с бек-спейса това е невъзможно. А на пишеща машина ще е направо екологично вредно – с хиляди безполезно изхабени листове. Листо – спестяващо или око-спестяващо? Я поне очилата да си сложа. А теб, мило дневниче, сега ще убия! Бум.

Убийство

Къде съм тръгнал?! Трябва да се измъкна… Спри и дишай, в истерия си. Брой. Десет, девет… Добре. Успокой се. Ръцете ти треперят, прибери ги в джобовете. Така. Хайде сега, спокойно, дишай ти казвам, дишай. Ако пушеше, можеше цигара да запалиш, ама ти… Нищо де. Тихо сега. Не вдигай поглед, че ще уплашиш хората наоколо. Не мога да повярвам, че го направи… Шшшт, стой си тука, подпрян на стената, нямаш бърза работа вече. Трябва да премислиш всичко, дали не си пропуснал нещо? Знаеш как става… някоя дреболия, дето ще те завлече на дъното, ако не я видиш… Мисли!

Да мисля… аз да не съм професионален… Стига де! Не предполагаше, че ще се стигне до тук, добре! То ако си предполагал, щеше ли изобщо…

Сутринта я чу по телефона, звучеше бодро, щастлива една такава. Това дали да го казвам на полицията? Абе те въобще няма да стигнат до мен! Да бе, няма… Надявай се! Стига сега, съсредоточи се. Значи, разбрахте се да се видите по обяд… Ама да го казвам ли това на полицията?! Чакай малко де! Дошла ли е полицията при теб? Не е, поне за сега. Остави това за по-нататък. Мисли сега какво остави след себе си. Значи, ти пристигна в апартамента, беше пръв, нея още я нямаше. Използва времето, докато я чакаш, да си измиеш зъбите… Какво направих с четката за зъби?! В джоба ти е! Уф, вярно. Значи, изми си зъбите, после си сипа едно… То що ли си ги ми, като взе да се наливаш после… Абе нали ще й проверят разпечатката от телефона, естествено че ще разберат за разговора! Ще разберат! Ми отивай и се предай направо! Нищо няма да разберат, нали й звъня от уличен телефон! Да бе, правилно… Ами ако ме е видял някой? Ако те е видял, ако разберат… Мисли за апартамента!

После тя се появи. Каза, че няма много време. Ти й каза, че винаги така казва. Тя каза, че все си търсиш за какво да се мусиш. Ти каза… Какво значение има този разговор сега? Няма нужда да го преповтаряш като някой папагал! Какво остави след себе си в апартамента? Добре, добре, нали трябва да си припомня всичко! Хубаво, припомняй си, че като те приберат, да можеш наведнъж всичко да си кажеш! Оф, стига! Тя дойде! Добре, дошла е, после? После правихме секс. Набързо. Заради нея. Абе все така разправяш, заради нея, ама и ти не си от най-… Нали за апартамента трябваше да си припомням?! Ок, ок, дай нататък. Тя стана, оправи се набързо, сложи си това прасковено палто, дето толкова се гордее с него… Как пък го определят жените този цвят – прасковен? Вчера изядох две праскови, едната беше съвсем различна на цвят от другата… Абе сега да не си в час по рисуване, какво те прихвана? Да. Тя си тръгна. Аз останах да разчистя след нас. Облякох се. Обух си чорапите. Обух си обувките… Айде сега подробно да разкажеш, как си си връзвал връзките… Млъкни бе! Не мога да мисля, като ми дрънкаш непрекъснато! Оправих кревата. Измих чашите и ги прибрах в шкафа… Измити, измити, ама пак има отпечатъци по тях от твоите пръсти! Ах майка му стара, техната верица… Чашите нямат вяра, глупак такъв! И сега какво?! Да се връщам заради тях ли?! Там със сигурност вече има полиция, въпрос на време е да разберат, че апартамента е на баба й и да влязат вътре… Може пък още да не са разбрали! Може! Ама там не са само чашите! Навсякъде има мои отпечатъци – по дръжките на вратите, по ключовете за осветлението… Ще ме намерят, ще ме намерят, ще ме намерят…!?! Стига си се шашкал! Мисли, трябва да разчистиш всичко! Никой не знае, че се виждате! Така де, че сте се виждали… Боже, как лежеше само… Ама и ти си един бъзльо, поне да беше отишъл да видиш, може да е била още жива, можеше да й помогнеш! Да бе, толкова много кръв и жива… и течеше от главата й, в главата й са стреляли! Кой изобщо го направи това? Не е важно сега кой, важното е да не решат, че си ти! Тоест, въобще да не стигат до теб! Станалото станало, няма какво да направиш повече!

Сега! Ще се стегнеш, ще се върнеш, ама бързо, не се размотавай! Не ща да се връщам там! Никой не те пита какво искаш, трябва да избършеш отпечатъците си! Влизаш, взимаш парцал от кухнята, минаваш систематично навсякъде, излизаш! Толкова. От входа не я познаваха. Ще им трябва време, да я свържат с апартамента… Да бе, все ще се намери някоя баба- клюкарка, дето непременно да е запомнила прасковеното палто… Стига с тва палто бе, ти нормален ли си? Айде тръгвай сега, стига си се тресъл в тоя безистен!

Върви! Спокойно. Още десет метра и свиваш във входа. Така. Затвори вратата след себе си, няма нужда да се тряска. Не, не гледай към вътрешния двор, просто свий към стълбите! О боже! О боже, полиция, мамка му! Бързо, по стълбите. Викат нещо. На мен ли викат?! Стига, паникьосваш се, викат си просто, те така си говорят, крещят си… Какви са тогава тези стъпки след мен? О боже, идват, видяха ме, сега ще ме хванат, какво да правя, какво да правя… Не мога да дишам, защо така ме стегна тази ръка, ох, майчице, какво става? Стига бе, сериозно ли правя инфаркт? Няма що, по-нелепо нещо не можа да измислиш, хайде опитай се да се вдигнеш, леко, да не се търколиш по стълб….

***

– Господине? Господине, добре ли сте? Господине?!

– Остави го бе, сигурно е пиян…

– Ей, елате насам! Тука един човек е паднал на земята, май не му е добре!

– Централа, тук патрул едно, имаме паднал човек, пратете линейка…

– Абе стига си се майтапил, извикай някой от екипа!

– Спокойно бе, влизам си в ролята… Няма само тая пикла, дето за трети път преснимаме сцената с убийството заради нея, да се прави на голямата актриса! И орева света заради това палто – ми като се натиска да си играе със собствените дрехи ще й ги изцапат с боя, какво да се прави, нали трябва да изглежда умряла! Прасковено било, еми сега вече ще е винено…

– Млъкни и извикай помощ! Господине, чувате ли ме, господине!

– Викни, викни, никой няма тука… Така е с тоя просешки бюджет… Промъкваме се по дворовете и снимаме все едно е скрита камера… Еми никой няма, дай си твоя телефон, моя ми го спряха вчера, нямам кинти братче, една сметка да платя… Ало? Да, пратете линейка на Симеон 18… Мъж… ми към 50-те… не знам, госпожо, има ужасена физиономия на лицето и честно казано, изглежда мъртъв…