Нереално в Монреал

Толкова ми е замяна главата, че не гледам в монитора. Пръстите ми сами набират текста, докато аз се опитвам да се заредя с положителна енергия, фиксирайки върбата в двора. Пристигнах в Монреал и се разболях. Поредното настинало грипче или грипна настинка, все едно, втори ден лежа, докато the guys са на пикник с лодка на езеро на стотина километра от тук.
Лежа в кревата с чувство за вина, че предадох четата, организирала уикенда от седмици, а аз като един търтей се тръшнах и казах „не мога да дойда“. Чета си „Уличника“ на Васил Георгиев, редувайки софийските улици с формула едно и мачовете от световното по телевизията. Да минеш половината свят и да правиш абсолютно същото, което можеш да вършиш и в собствения си креват в родния софийски квартал. Какъв е смисълът? И защо точно сега реших да се разболея? От известно време съм забелязала, че „разболяванията“ ми нямат нищо общо със случайното кихане на някой невинен човечец в градския транспорт, а по-скоро със собствените ми емоционални състояния, предхождащи разболяването. И какво толкова пък сега ти се случи? Задавам си въпрос след въпрос, докато замаяно лежа в канадския си креват, но дрямката ме надвива и не позволява на отговора да изплува. Пак криеш нещо от себе си, изкача последно предателско изречение, преди да засънувам странни хора с втренчени очи, които не познавам и никога повече няма да срещна.
„По-полека“ ми каза един приятел преди седмица. Опитвам се. Утре е нов ден. Лека нощ.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: