Когато ми причерня пред очите

Аз не съм добър човек. Странно, колко време ми отне, за да го проумея – цял един живот. Може би има някакво физиологично обяснение, някакъв определен хормон, който ден след ден поддържа в теб илюзията, че си добър. В края на краищата всичко опира до оцеляване, нали така. Ако от самото начало човек знае, че е лош, едва ли ще настоява особено много да е жив.

Преди да припадна не знаех всичко това. Докато картинката пред очите ми бавно се обръщаше на 90 градуса бях убеден, че проблемът е в ниското ми кръвно. Минута по-късно се свестих и вече знаех. Истината за моята същност бе причината да изгубя съзнание на мръсния под в дюнерджийницата.

А да, забравих. Може би с това трябваше да започна – казвам се Осман и работя в дюнерджийница от десетина години. В началото го правех, за да си плащам студентските такси. Дойдох в България, за да изпълня мечтата на баща си – да има син – инженер, който да построи път до селото ни, скрито високо в скалите.

Тук от самото начало всички ме мислеха за турчин. А и как да е иначе, с това име. Баща ми дал на всичките ми братя и сестри нормални, кюрдски имена, само на мен – турско. За да ме приемат по – лесно в строителния институт.  Е, след като големия ми брат беше осъден и екзекутиран по обвинения в тероризъм, на мен ми отказаха достъпа до който и да било университет в страната. Баща ми онемя, мълча един месец и стоя сам горе в кошарите при овцете – не слезе нито за храна, нито за баня, нито за молитва, нито при майка ми. Накрая се върна, уми се и ми рече: “Ще идеш да учиш в Булгаристан.”

Тук хората са странни. Твърдят, че са много по-образовани от останалата част от света и се гордеят с това. В същото време не правят никаква разлика между турчин, кюрд, арабин или персиец, да речем. Щом е мюсюлманин, значи е едно. За това и аз скоро след пристигането си спрях да обяснявам, че не съм турчин, а кюрд. А и всъщност тук това няма особено значение. Хората са хора като навсякъде – гледат да има какво да сложат вечер на масата и за друго не мислят.

В началото беше лесно – учене и учене, в дюнерджийницата взимах само нощни смени. Нямах приятели, нямах време за приятели. Ако не бях на лекции отивах в библиотеката – четях и си поспивах, а после отивах на работа.

На края на втората година започнах да ходя в “кафето”. Така му казваха всички – малко кафяво помещение, в което се събираха други кюрди. Минавах един път седмично, колкото да побъбря с някой на родния си език. Не вярвах, че толкова ще ми липсва бащината реч, но ето на – залипсва ми. Кафето беше добро решение. Един ден, в края на май, тъкмо бях влязъл, всички мълчаха, вторачени в телевизора и в същото време някакси встрани от него. Поздравих и се заслушах в новините. Пореден конфликт. Разчистване на въоръжени гнезда на кюрдите. Село, сринато със земята. Моето село. Моето село?!? Да. Моето село… Гледах кадрите и усещах как корема ми бавно изстива. Нямаше го селото ми. Нямаше я къщата ми. Нямаше и оцелели. Баща ми, сестрите ми, братята ми, овцете, майка ми. Майчицата ми. Ръцете й, прибрани под престилката. Нямаше, нищо нямаше. На турската армия не й трябваше път, бяха атакували от въздуха.

Близо месец и аз онемях като баща си. Нощем в центъра на града е много тихо. Във вътрешния двор на кооперацията, има голям чинар с двойка чухали. Цяло лято, след като се стъмнеше, мъжкия започваше да “чуха” и така до никое време.  Слушах чухалите и чаках. Сега и да ме питате какво съм чакал, не мога да отговоря. Надявах се нещо да се случи. Надявах се някой да дойде и да ми каже. Нещо да каже. Пращах телеграми, вечер тичах в кафето да слушам по новините няма ли да съобщят за оцелели. Молех се някой от мойте да е успял да избяга, да се скрие в планината – това всички го можем и то добре, нали сме го правили от деца. Нищо не чух, никой не дойде и аз спрях – и да чакам, и да се надявам.

Спрях и следването. Струваше ми се нелепо аз – единакът, останал без дом, без семейство и без име – да се уча да строя пътища. Път за къде? За ония свят? На баща ми път вече нямаше да му потрябва. На мен още по-малко.

По навик ходех на работа. По навик стоях в библиотеката. Не четях,  само присядах в читалнята на столовете и гледах другите наоколо. Някои си бършеха очилата. Други нагласяха слушалки в ушите си. Трети старателно се опитваха да не задремят над дебелите книги. Примляскване. Подсмъркване. Подкашляне. Цъкане с език. Потропване с пръсти по масата. Тактуване с крак по пода. Четенето не е лесна работа, от мен да го знаете.

Един ден точно разсъждавах над въпроса, когато я видях. Търсеше нещо пред лавиците с речници. Дълга пола, удивително елегантен глезен и демонстративно неелегантни чехли, които ти казват – не зяпай, тук съм да чета. Ръката и въртеше автоматичен молив, докато другата систематично издърпваше том след том. Накрая намери каквото търсеше и се отправи към мястото си.

Дори не беше хубава или поне такова “хубаво”, каквото всички разбират. Просто беше друга. Четеше съсредоточено, водеше си записки на ръка. С молив. Какво толкова ме впечатли този молив, не знам. И гумичка си имаше, само че не видях да я използва. След около час работа стана и излезе от читалнята. Последвах я в кафето. Супа от грах и овесена вафла. Изяде ги набързо, без да говори с някой, без дори да се огледа. И пак обратно при книгите.

Излязох навън, валеше проливен летен дъжд. Липите прецъфтяваха и напояваха локвите по асфалта с тежкия си аромат. Не знам колко време стоях сврян между две от огромните колони на библиотеката. Чаках и вдишвах от влагата наоколо. След известно време се появи. Бавно се пребори с масивната дървена врата. Бавно вдигна качулката над главата си и още по-бавно се огледа. Имаше уморения вид на човек, който вече за никъде не бърза.

Следвах я по централните улички на вечерния град. Шум, блъсканица, лавриране между локви, паркирани коли и бибиткания на изнервени шофьори. Стараех се да не изпусна от поглед забързания силует, наведената към земята качулка, която старателно избираше пътя си и прескачаше “водните бомби” от напукани плочки по тротоара. Без да забавя ход бръкна в чантата си с отмерено движение, извади връзка ключове и няколко кооперации по-нататък хлътна в един вход. Когато стигнах до него автомата беше заключил вратата. Лампата вътре изгасна.

***

Седях в сладкарницата от половин час. Слушах разсеяно възбудения врясък на дечурлигата от близкото училище, напълнили помещението за по -малко от минута. След миг щяха да го изпразнят също толкова бързо, защото междучасието им свършваше. Отпивах от чашата и не отделях поглед от вратата. На дневна светлина кооперацията не изглеждаше толкова безнадеждна, колкото ми се бе сторила в онази дъждовна вечер. От две седмици идвах тук всеки ден, само сменях часовете, с надеждата да я зърна пак. Понякога се отчайвах, че няма да я позная – времето се беше оправило, а аз, странно защо, бях запомнил най-вече качулката… и усещането, че под нея се крие нещо добро. Не знаех какво да правя, ако успея да я видя. Само знаех, че вече не бях в състояние да слушам самотния крясък на чухали в дюнерджийницата.

Свечеряваше се и скоро щяха да затварят. Продавачките вече ме възприемаха като част от интериора и не ми обръщаха особено внимание. Бършеха с парцали масите и обсъждаха на висок глас на кого какво трябвало, според тях, да му се случи в някакъв сапунен сериал. Седях, загледан в последната ми останала глътка кафе, когато някой тежко седна на съседния стол. Повдигнах глава, беше тя.

–         Какво искаш? – в тонът и нямаше друго, освен въпрос. Гледах я без да мога да проговоря. – Видях те още в библиотеката, знам че ме следиш. Висиш тука от цял месец. Какво искаш?

–         Не знам, аз….

–         Интересно. На какво само е способен човек, когато не знае какво иска… Странното е, че и аз не знам защо дойдох тук, да говоря с теб. Сипвах си чаша вино вкъщи и изведнъж ми хрумна, че вместо сама да пия и да гледам в стената, а ти тук сам да пиеш и да зяпаш през прозореца… Ами вместо това можем просто да пийнем заедно, а? Какво ще кажеш? Светът е пълен с хора, които сядат вечер сами, с чаша в ръка, с цял списък напълно основателни причини да пият сами, вместо да звъннат на роднина, комшия или някой, за когото могат да използват думата “приятел”… Пият си те – пред телевизора, пред комп-а и си измислят хиляди оправдания, щото ги е страх. Страх, да погледнат някой друг в очите и да понесат отговорността за това. Ти обичаш ли пияни жени? Аз не мога да понасям пияни жени, жалка гледка… Казвам се Елена, между другото… – внезапно млъкна, загледана през прозореца в локвата, която преминаващите коли ритмично разплискваха.

–         Аз съм Осман… – не ме чу или поне така ми се стори. Седяхме мълчешком, а аз гледах кутрето й – малко и крехко, потупващо леко по масата, сякаш обзето от свои си мисли.

–         Какво е това име, арабин ли си? – попита тя с внезапно изскочил интерес – а защо си русоляв?

–         Не, кюрд съм.

–         Това какво е? Етнос или религия? Все едно, всъщност… – пресече ме, преди да успея да отговоря.

–         Вече наистина е все едно – промърморих тихо.

–         Какво каза?

–         Казах, че е добра идея.

–         Кое? – загледа се внимателно в мен

–         Ами това, да си правиш компания с някого, вместо да пиеш сам с телевизора. Дори и да е само за един път. По-леко е.

–         Да де, ама после става по-тежко…

Гледаше ме с леко тъжен поглед, продължително, без да мига. После затвори очи и се отпусна назад в стола.

–         При нас няма да става по-тежко… – тихо казах аз.

–         От къде знаеш?

–         Просто ще си поговорим сега и повече няма да се виждаме. Така става ли?

–         Току що се запознахме и вече не искаш да ме виждаш?!

Срещнах погледа й, гледаше ме сурово или поне се опитваше. Напуши ме смях. Не успях да се сдържа и прихнах. Елена издържа секунда – две и се засмя и тя с бодър, нисък глас.

КРАЙ 1

–         Кажи сега, защо вече няма значение?

–         Кое? – спрях объркано смеха си.

–         Това, че си кюрд. Не мисли, че не чувам. Всичко чувам и виждам. Е, стига да искам да го видя, разбира се…

–         Не ми се говори за това сега.

–         Аха.

–         Не е “аха”, а е нещо, което не ми дава мира от месеци. Сега с теб за пръв път имам възможност, да го оставя на страна поне за малко. Ще ми помогнеш ли или не?

Замълча, без да сваля поглед от мен. Изражението й беше сериозно, но очите й продължаваха да се усмихват. После бавно заговори:

–         Трябва да смениш гледната точка.

–         Моля?

–         Да смениш гледната точка! Каквото и да те мъчи, всъщност е много просто да спре да те мъчи. Смени гледната точка.

–         Не знаше какво говориш…

–         Прости и забрави. Но първо трябва да успееш да простиш на себе си.

–         Какво пък трябва да прощавам на себе си?! – внезапно появилата се буца в гърлото ми застрашително растеше,  непознат до сега гняв ме изпълни за секунди – Млъкни веднага, чуваш ли?! Нищо не разбираш, каква си ти, че така да ми говориш… – толкова бях побеснял, че не знаех какво да кажа.

–         Искаш ли да ме удариш? – тихият й сериозен глас констрастираше на погледа, който продължаваше да ми се усмихва. – Хайде, удряй, няма страшно. Не съм рохко яйце. Може пък така да ти олекне…

–         Не удрям жени! И не искам да ми олеква!…- задавих се и взех да кашлям свит над коленете си. Стана ми ужасно мъчно за мене си. Чувах някъде над главата си гласа й, който продължаваше спокойно да говори:

–         …. е наред. Щом не искаш да ти олеква. Дръж си мъката, кътай си я, макар че тя си е твоя, едва ли някой ще дойде да я краде…

Усетих хладната й длан на челото ми, усетих, че от това ми става добре, скочих, изблъсках ръката й и избягах навън.

Тичах до дюнерджийницата без да спирам, когато влязох вътре бях останал без дъх. Чувствах се унизен и виновен, за малко щях да предам обичта към семейството си, дългът, който имах към тях, за една успокояваща длан на челото ми. Така или иначе баща ми никога не ме попита, искам ли да се уча да строя пътища. То и аз никога не се попитах. Усетих, че ми прилошава, светът рязко се наклони на една страна, а аз, свличайки се към пода, разбрах, че не съм добър човек…

КРАЙ 2

Без да каже нищо стана и излезе.

Последвах я съсредоточено като пале, открило току що пътя към паница с топло мляко. Не знаех дали ще ме пусне у тях, дали изобщо на там се е запътила. А може би щеше да извика полиция? Нека вика, мислех си, нямам какво да губя. Наистина няма какво.

Мълчаливо отключи входа на кооперацията. Задържа вратата точно колкото да смогна да се вмъкна. С тиха, отмерена стъпка продължи нагоре по извитото старо стълбище с помпозен парапет от ковано желязо.

Седяхме в мрака. Фаровете на колите чертаеха продълговати ивици по тавана. Не беше казала нищо откакто влязохме. На мен тишината ми беше приятна.

–         Ще сложа чай. Можеш да седнеш ей там – раздвижи пространството, посочвайки ми стол до прозореца.

Огледах се наоколо. Лавици с книги. На масата – книги. Около компютъра – книги.

–         За изпити ли учиш?

–         Какви изпити? – погледна ме учудено, проследи погледа ми към купчините на бюрото и пак вдигна поглед към мен, този път уморен.

–         Приключих с изпитите отдавна. Чета по навик, не обръщай внимание на всичко това. Внимавай, че е горещо – подаде ми чаша с чай, придърпа едно кресло и седна срещу мен, вдигайки краката си на преваза на прозореца.

–         Знанието е странно нещо – продължи със затворени очи – отнема ти години, за да проумееш колко е безсмислено да го трупаш просто така, от любопитство, без грам приложение. Казват, че най-ценното нещо е информацията. Аз пък казвам- няма по-евтино нещо от неизползваемата информация. – замълча.

–         А ти какво още търсиш да научиш?

–         А ти какво се опитваш да забравиш?

–         Миналото си…

–         А аз – бъдещето си…

Погледите ни се срещнаха. От очите й бликаше болка, тежка и напоителна, питаща, търсеща. Премигна, после всичко изчезна.

Без да каже дума протегна ръката си, аз я стиснах в моята. Седяхме мълчешком с часове. Тя, вперила поглед в бъдещето си, аз  – търсейки смисъл в миналото си. Бяхме заедно – лице срещу лице – стъпили на пътя, съграден от безброй въпроси, и в същото време разделени от посоката, която всеки от нас беше избрал. Усещах как бездната между нас расте и как единствения начин да я срещна отново бе, ако съдбата реши да удари гърба ми в нейния. Елена се беше унесла. Станах и без да я будя тихо излязох от стаята.

Прибрах се бавно в дюнерджийницата. Знаех, че ме чака път. Тук вече нищо не ме задържаше. Трябваше само да си събера малкото лични вещи, да оставя писмо на шефа, друг нямаше да ме потърси. На Елена не оставих нищо – нито писмо, нито телефонен номер, нито историята си… Така или иначе баща ми никога не ме попита, искам ли да се уча да строя пътища. То и аз никога не се попитах. Усетих, че ми прилошава, светът рязко се наклони на една страна, а аз, свличайки се към пода, разбрах, че не съм добър човек…

„Край 3” може и да се появи…

Нереално в Монреал

Толкова ми е замяна главата, че не гледам в монитора. Пръстите ми сами набират текста, докато аз се опитвам да се заредя с положителна енергия, фиксирайки върбата в двора. Пристигнах в Монреал и се разболях. Поредното настинало грипче или грипна настинка, все едно, втори ден лежа, докато the guys са на пикник с лодка на езеро на стотина километра от тук.
Лежа в кревата с чувство за вина, че предадох четата, организирала уикенда от седмици, а аз като един търтей се тръшнах и казах „не мога да дойда“. Чета си „Уличника“ на Васил Георгиев, редувайки софийските улици с формула едно и мачовете от световното по телевизията. Да минеш половината свят и да правиш абсолютно същото, което можеш да вършиш и в собствения си креват в родния софийски квартал. Какъв е смисълът? И защо точно сега реших да се разболея? От известно време съм забелязала, че „разболяванията“ ми нямат нищо общо със случайното кихане на някой невинен човечец в градския транспорт, а по-скоро със собствените ми емоционални състояния, предхождащи разболяването. И какво толкова пък сега ти се случи? Задавам си въпрос след въпрос, докато замаяно лежа в канадския си креват, но дрямката ме надвива и не позволява на отговора да изплува. Пак криеш нещо от себе си, изкача последно предателско изречение, преди да засънувам странни хора с втренчени очи, които не познавам и никога повече няма да срещна.
„По-полека“ ми каза един приятел преди седмица. Опитвам се. Утре е нов ден. Лека нощ.

There’s a place