Цената на страстта

Размислих се след поредната виртуална разходка със сводките на Домосед. Всеки си има някаква страст, но определено има разлика между това да запълниш мазето си с макети на известни битки от някоя война или с най-страхотното сглобяемо влакче, и това да пътешестваш. И тъй като всичко на този свят си има две страни, и всяка страст освен удовлетворението, което носи, си има и цена, питам се – какъв ли дан дължи истинския пътешественик?

Колко често му се налага да си прави ваксини?

Не му ли писва разправията с визите?

Как понася разликите в климата?

Има ли място, което да нарича свой дом?

Какво яде?

Колко езика знае?

Колко тежи раницата му?

Съгласен ли е с теорията за хавлията от “Пътеводител на галактическия стопаджия”?

Какво си мисли, когато заспива вечер?

А как успява да засити тази ненаситница – самотата, която е може би най-верния спътник на всеки всеки заклет пътешественик?

Има и нещо друго. Тръгвайки на някъде, няма как да си без предварително изградени представи за мястото и хората, които ти предстои да опознаеш. Колко добър трябва да си в почистването на “кеш-а за предразсъдъци и готови мнения”, колко непредубедено трябва да подходиш, какви усилия се изисква да положиш, за да бъдеш максимално “неподготвен” и по този начин – максимално възприемчив за нещата – такива каквито са?

Помня едноседмичната ми обиколка в Париж преди няколко години. Тогава установих, че Латинския квартал с имена на улици, непроменени от времето на “Тримата мускетари”, сега е чисто и просто китайски квартал. Най-комуникативните и готови да ти услужат парижани са арабите. Гордостта на френската “кюизин” – лучената супа – се предлага само в едно- две заведения най-отгоре на Монмартър – за успокоение на туристите и напълно безразлична на французите. Въпрос в магазина, отправен към френския ми домакин, кой калвадос е по-хубав, бе посрещнат с недоумение в погледа. Но не по-голямо от собственото ми недоумение при неизбежната среща с “Мона Лиза”. В стройна, плътна редица от туристи вървиш в свински тръст, без да ти е позволено да спреш (ще забавиш огромната опашка- и това през февруари, а какво ли е през август?) минаваш на пет метра от картината, която пък е завряна зад дебело зеленикаво бронирано стъкло. С две думи – виждаш нищо и половина, какво остава да поседнеш и естетски да се насладиш на гледката… Тотално разминаване с предварителните представи за Париж, създадени от книги, филми, снимки. Не че не ми хареса, но извода, че много по- достоверна представа за “Мона Лиза” мога да си създам от която и да е нейна репродукция, а не от незаменимата среща с оригинала, няма как да потъне и бъде забравен. Така, в известен смисъл, да си “пътешественик в удобно кресло” като Тартарен Тарасконски си има и своите предимства. (Който не е чел “Тартарен” и си мисли, че е наясно със световната приключенска художествена литература, да има предвид, че много бърка. Веднага да си поправи грешката – бел.ред.).

В заключение на тези сутрешни гърголения се опитах да направя списък с най-мечтаните седем места, които искам да посетя. Бройката се оказа крайно недостатъчна, което ме изпълни с оптимизъм- все пак има повече от седем кътчета из света, за които въпреки времето, навика и “майка му и живот” все още мечтая. Ето го и списъка:

  1. Теракотените воини в императорската гробница в Сиан, Китай.

  2. Онзи огромен камък паднал незнайно от къде в нищото в Австралия.

  3. Каменните лица на Великденските острови.

  4. Много ми се ще да се изкъпя в Байкал.

  5. Норвегия изглежда безобразно красиво място. Въпреки студа и липсата на слънце, които ме ужасяват, ама ще ги преживея.

  6. Мачу Пикчу, няма как.

  7. Гранада.

Е, с мечтите напред…

Advertisements

8 Коментари

  1. домосед said,

    октомври 1, 2009 at 10:04 pm

    домосед обожава да яде и китайско, и френска лучена супа. Не помни да се е затруднявал да я намери в Париж. За визите току що написа нещо в блога си. Другите въпроси можем да ги обсъдим на брега на езерото Байкал. Поздрави!

  2. paw said,

    октомври 2, 2009 at 5:10 am

    около байкал ще се засечем, на път за тува :), а докато си на пасха, при хубаво време може да се чуем по укавето, като дъртите морски, щото аз ще съм по самоа :).. също- нова зеландия и исландия и патагония
    китай да го духа ! формаджии…
    ха !

    😉

  3. su said,

    октомври 2, 2009 at 8:46 am

    Ха,явно Байкал за момента води в класацията 🙂 Еми, както се казваше в един соц-виц, „другари, дайте да се организираме“… 🙂

  4. bashtata said,

    октомври 17, 2009 at 10:01 am

    Едно време имаше такова десертче – „байкал“. Много съм го ял. Хубаво беше.
    И аз искам Байкал. Зимата ходи ли се? Сигурно замръзва и можеш да си скиташ по него без лодка?
    „Другари“, за една палатка стигат 3 души.. Мисля, че е лесно да се организират. Някой знае ли как стои въпроса със свободното бивакуване?
    Някъде по-встрани от рекламираните обекти?
    Съветските комари са най-големите в света!

  5. крис ванев said,

    декември 22, 2009 at 2:35 pm

    тия се сбъдват… не е като да е на друга планета, нали? 🙂

  6. nordreamer said,

    февруари 8, 2010 at 12:26 am

    За разнообразие да започнем от номер 5?
    Имам гостна която събира прах почти през цяла година 🙂

    • su said,

      февруари 8, 2010 at 1:12 pm

      В Норвегия? Еми крайно време е да обършем прахта 🙂

      • nordreamer said,

        февруари 9, 2010 at 12:41 am

        Иха супер, кога идваш 🙂 Препоръчвам летния сезон.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: