Пуста корсиканка станаа македонка…*

*Авторката се извинява на всички българи за лошия македонски диалект и на всички македонци за лошия български такъв.

Га рекохме да одим преко корсиканските планини, голема радост биде, ама за кратце. Провали се работата, останааме си къде Бугарско. Та се появи таа нова опциа да шетам у Македонско с една добра дружина – и айде!…

Влизане в Македония

– Как се казва тази река? – питаше Краси македонския катаджия, спрял ни малко след границата, докато той бавно разглеждаше документите на пладнешката жега.

– Тази река се зове “Крива река”! – отговаря полицаят с тежък тон. Оглежда ни с присвити очи и продължи с привидна важност – То е тако, защо не е права!

Карахме бавно по засуканите македонски пътища. Движението там е слабо, няма я нашенската лудница, но все ще се намери някой трактор или друга земеделска машина да ти се подреди на пътя. Шофьорът ни е уморен и не му се рискува излишно – избягва да изпреварва, не си дава зор. Покрай пътя се редуват ниви, засяти главно с грозде или тютюн – прави ми впечатление, че хората са излезли да го берат привечер, а до тогава мислех, че само рано сутрин се бере “тутуна”. Малки селца преминават отвреме- навреме край нас. Често се виждат висящи обяви за продан на “куката” (къщата).

Няколко часа по – късно влязохме в Битола. Трябвше да открием Д. – шофьорът ни за следващия ден, който щеше да ни качи малко под билото на Нидже. Нашият водач и ентусиазиран организатор на македонската ни одисея – Жоро – повтаряше превъзбудено:

– Първия светофар наляво, втория – наляво, после надясно, после наляво, после… Чакай! Спри, спри, тука трябваше да има светофар май! Дай да питаме тези хора! – отбиваме колата, а Жоро нетърпеливо започва да вика през прозореца:

– Добър ден! Тука имаше ли светофар?!

Двама байчовци ни приближават в леко недоумение и започват да питат за къде сме.

– Ние търсиме един човек! Тука имаше ли светофар?!

Хората се споглеждат мълчешком. После единия решава да пробва:

– За Охрид ли ще ходите?

– Не! – Жоро губеше малкото си останало търпение – Търсим един човек в Битоля! Тука имаше ли светофар?! Трябва ни за ориентир…

След десетина минути вече сме в дворчето на Д., който вадеше столове, настаняваше ни около масата и питаше с какво искаме да се “напиваме”. Времето ни беше малко, мръкваше се, а трябваше тепърва да ходим до гранична полиция за разрешения, а после към селцето – изходен пункт, където да бивакуваме през нощта. Останахме десетина минути, уговорихме се за сутринта и поехме към близкия граничен пункт с Гърция.

Имам брат в Битоля

В управлението стигнахме по тъмно. Единия от дежурните остана с нас да се разговаря – къде сме тръгнали, колко ще стоим, а другия влезе да ни записва паспортите. След малко от сградата дойде трети граничен полицай. Заразпитва ни дали сме се качвали на Пелистер и как там трябва задължително да отидем, къде сме тръгнали за този Каймакчалан. Извади и телефона си да ни показва снимки – той самият всеки уикенд се качвал до горе. След минута се обърна към мен:

– Ти ли си Светлана?

– Аз съм…

– И си родена на тринадесети, първи, седемдесет пета година?

– Да…?

– Еми и аз съм тогава роден! – съобщи ми ентусиазирано той.

После взехме да сверяваме часовете – оказах му се кака с няколко часа. На всичкото отгоре и неговото име беше с руски произход, като моето.

По билото на Нидже – от Сокол до Каймакчалан

Д. пристигна към 8.30 в лагера ни със стара уазка и плик гевреци. Първо ни връчи “одобрителното” от “шумското”, което ни позволяваше да пребиваваме два дни в планината Нидже, Каймакчалан. С цел – “рекреация”. Следващите два дни такава рекреация си спретнахме, че краката ми още са подбити. И тръните не съм си извадила… но за това – по-късно.

Д. се обърна към мен:

– Светлана, ти знаеш ли, че си македонка?

– Защо да съм македонка?

– Защо имам другар от Гевгеля, дето родът му е Чавдаровски. Ти си Чавдаровска (аз съм Чавдарова) – значи са македонка!

– Добрееее – засмях се- сега ми напиши официална бележка, да я нося на майка ми и татко ми, да знаят каква съм и от къде съм…

Близо два часа уазката на Д. ни друса по черен път, прорязан с дълбоки коловози. Нормална кола не можеше да мине. Д. ни обяснява, че преди дни е валял силен дъжд и той е доразбил пътя. На една чешма спираме, за да си напълним вода- по билото няма от къде. Накрая колата ни изкарва в подножието на втория по височина връх на масива – в. Нидже. Нарамваме ранците и се отправяме на югоизток към  в. Сокол. До върха се върви по тясно ребро, образуващо дълбока седловина. Чака ни слизане- от над 2000 метра надморска височина до 1400, после качване към върха, който е малко под 1900м. И обратно. По целия път си личаха окопите и траншеите, останали от войните. Нашите са удържали мястото близо три години – до 1918-та, когато ги разбиват на Добро поле.

Тръгнахме в приповдигнато настроение, след като оставхме тежките раници на една разбита застава. Половин час по-късно установих, че все по-трудно догонвам бързоходците от групата, които буквално търчаха напред. След близо тричасово препускане надолу най-накрая стигнахме “дъното” и започнахме да се качваме към Сокол. Аз дадох каквото можах от себе си, малко по-късно спрях и казах на останалите, че ще ги чакам да качат върха. Те продължаха, а аз се тръшнах на тревата и се заех да броя черните и червени кръгове, които ми бяха избили пред очите. След около час групата се върна. С малко по-умерено темпо започнахме обратното изкачване към изходния пункт. Водата свършваше и лекомислено не си бяхме взели челници. На поредното стръмно изкачване, останала без дъх, реших да подходя тактически. Обявих на висок глас, че ми е писнало от тези “бугарски работи”, преминавам официално към Антантата и останалите, като победени трябва да подпишат примирие и от тук нататък да ме носят на гръб. Никой не ми обърна внимание. Няма какво да се прави, трябва да се върви. За радост на всички успяхме да стигнем при багажа си преди да се мръкне. Нарамихме раниците си и вече на лунна светлина се върнахме до мястото, където по обяд ни беше оставила джипката. Искахме да бивакуваме максимално близо до Каймакчалан, за да може на другия ден да имаме достатъчно време за слизане от него обратно в равнината.

На Каймакчалан

Това е мястото, където през 16-та година сърбите побеждават българите (незнам от къде е тръгнала тази приказка, че сме нямали загубена битка в най-новата ни история). Мястото е високо – върхът е с 2524 метра надморска височина. Билото на Нидже като цяло има вид на нашето Старопланинско било. Голо, огледно и времето се разваля за часове. На Каймакчалан сняг има до края на юни. Тежки условия за оцеляване, а за водене на битка – изобщо не ми се мисли…

В днешно време сърбите ходят там всяко лято да си празнуват победата. Македонците не знам за какво ходят, но са сложили една плоча с многозначителен надпис, ще я видите в снимките. Българи ходят изключително рядко. Гърците от юг са си построили влек и най-безцеремонно карат ски зимата. Все едно, мисля си, докато бавно обхождам района, ние да си построим ски писта на Шипка… Явно за гърците, въпреки че са били страна във войната, Каймакчалан има само атракционна стойност. Сигурно, защото кости на техните дядовци не са се белеели по върха. Не е така, обаче за сръбската страна. Освен, че са си построили възпоменателен храм (нищо лошо, и ние правим така) те са се постарали да заличат всяка българска следа, останала горе. Останките на българския храм, построен в памет на загиналите войници явно съзнателно се доразрушават година след година. В околността е имало много гробове на български войници – заличени са, нищо не е останало. Обикалям и безсмилието на тези безкрайни спорове – кое е наше, кое ваше, кой крив, кой прав- ме пропива и ми става криво. За какво прадядовците ни са се блъскали в тая пустош? Проливали са кръвта си, измръзвали са зимата, опичали са се лятото? За да може стотина години по-късно да ги наричат окупатори? Така каза един от местните – “Първо беха сръбите ни окупирали, после бугарите ни окупираха”…

За да приключа с военната тематика, ще добавя само още едно нещо, което ме впечатли. И тук, и по-късно в Хума, станеше ли дума за “Пръвата светска война” местните започваха да обясняват, че българите били най-страшни в “бой на нож”. Никой не можел да им се мери. И това ми стига.

***

Слизането от Каймакчалан към “базовия ни лагер” започна към 12 на обяд. Според думите на Д. ни чакаше “три, максимум четири саата – и сте на колата”. В края на 4-тия час на всички ни беше ясно, че Д. никога не е минавал по този маршрут, а го е гледал само от отсрешния баир, евентуално упътвайки други будали като нас. А и нямаше как да е толкова кратко слизането – от 2500м, колкото е връх Каймакчалан, трябваше да слезем на 600м. надморско равнище. Близо два километра денивилация. Какви ти четири часа…. Последвалото близо десет часа слизане се състоеше основно от стръмни спускания директно през гората, без да срещнем пътека, горски път или поне животински просеки. За десерт последния час и половина вървяхме- тази дума е доста неточна – пълзяхме, провирахме се, свличахме се на пета опорна точка (с други думи – по задник) по дъното на едно дере, гъсто обрасло с шипки, трънки и борчета, с едно-двуметрови каманаци на места, по които се свличахме кой както намери за добре. И всичкото това с големи раници и на челници. Класика!

Към 22.30 вечерта, мръсни, прашни и целите в тръни успешно стигнахме до колата. Не ме интересуваше нищо друго освен да се намъкна в банския си и директно да седна в реката, пренебрегвайки съвестта си, която се опитваше да ме алармира за евентуалните екологични последствия за района от моята постъпка. През изминалия горещ ден се опитавахме да се окуражаваме с разсъждения от типа “ човек като се поти толкова се изчиства от токсини”. Накрая се чувствах като един огромен токсин в собствен сос, който освен с всички препятствия по ходенето трябваше да се бори и с огромния облак ситни мушички, които ни ескортираха от самото начало и чак привечер сдадоха поста на дошлия да ги смени рояк комари.

В търсене на връх Яребична

В село Хума пристигнахме в зноен следобед, някъде към четири следобяд. Селото е малко – откъсната с черен път от цивилизацията махала, ползвана основно като вилна зона – 140 къщи, както ни казаха местните. В рамките на половин час цялото село беше разбрало, че тука са дошли българи, дето искали да се качват на Яребична. Всички опити да питаме за път, посока, пътека – какъвто и да е ориентир, срещаха една и съща реплика, характерна за началото на всеки разговор, започнат в Македония: “Ааа, я незнам…!”

Решихме да проучим района, за да може на другата сутрин по-лесно да подходим към върха. Предварителния план беше да стигнем до граничната бразда, която минаваше по хълмовете над селото и по нея да се придвижим до Яребична, през който минава самата граница. Следващите час-два отидоха във вече до болка познатото ровене и провиране през шубраци и храсталаци. Пътеките бяха обрасли, пътища нямаше, а браздата не си личеше дори и от високия връх с руини на запуснатата застава, до който в крайна сметка се добрахме.

Не знаехме как точно да постъпим. Желание за върха – голямо, но къде точно се намира той – никаква представа. Решихме да подходим по- практично. В групата имаше джипиес, оставаше да се доберем до точните координати на върха. Слязохме обратно в селото и тръгнахме пак на обиколка – този път за обхват на телефоните – за да звъннем на познати в България, които да ни намерят координатите в интернет.

Междувременно започна да се смрачва. Решихме да опънем бивака пред църквата на селото- имаше удобна равна поляна с маса и пейки, чешма, а и както разбрахме малко по – късно – достатъчно светлина, тъй като всички улици на селото бяха осветени.

Към десет вече бяхме приключили с вечерята и се размотавахме в очакване на насочващи инструкции от България, когато от близката къща дойде един човек и ни заподканя да му ходим на гости:

– Айде бе, по едно кафо, ракия, сок, айде елате… – не можахме да откажем и скоро се озовахме всред весела компания, която спокойно си мезеше и пийваше ракийка на вечерната прохлада.

Разговорът скачаше на разни теми- времето, селото, климата – питахме ги дали толкова на юг вали сняг:

– Метар и двадесет! Пет дана бехме без струя! (струя = електричество).

Последва спор, завършил с облог на коя дата точно паднал въпросния сняг миналата зима. После, за да ни шашнат съвсем ни почерпиха сладко – рацели – в което имаше тиква, грозде, смокини и …. патладжан.

– Патладжан! Това синьото?! – не можех да повярвам.

– Даа, син патладжан – с нескрито задоволство ме уверяваха домакините, щастливи, че така са успели да ни изненадат. Ние пък, за да не останем по-назад им го върнахме, като обяснихме, че у нас от смоквите (смокините) варим ракия.

– Ракия от смокви?! – домакините чак се умълчаха, а и как не – при тях смокини – с лопата да ги ринеш. Ние пък доволно си доядохме патладжанестото сладко.

Културно-гастрономичния обмен продължи с коментар на най-вкусните габи (гъби). Болшинството гласува за “връган” – отне ми три дни да разбера, че това означава “манатарка”.

Естествено, не можеше да подминем политиката. Заговореше ли се за политика, заговаряше се за граници. А заговореше ли се за граници веднага изкачаше темата за визите. В момента македонците трябва да си вадят визи, за да влизат в България, благодарение на изискванията на Европейския съюз. И на домакините ни, а и с други хора, с които преди това говорехме, си личеше, че не им е приятно. Шофьорът ни от Битола дори се пошегува как били съобщили, че от Нова година, ще могат да влизат у нас само с лични карти, ама туй било “щамперска грешка”. Другото, което възмущаваше без изключение всички, станеше ли въпрос за визи, бяха “бугарските паспорти (друга беше думата, ама не я помня) на владата”. Всичките им управници били с българско гражданство и шетали където си искат, за разлика от обикновените хора. А иначе “Те и да отворят границите, аз де ке ода? Па тука ке си стоя….”

После пак заговорихме за това, къде сме се запътили. След втората съвместна ракия започнахме да получаваме по-различни отговори. Вече нямаше “незнам”. Почти всички на масата явно им беше ясно къде точно искаме да отидем. В един момент дори закараха двама от нашите да им покажат къде след селото трябва да се влезе в гората. За нататък обаче конкретни насоки така и не получихме. Нито някой се съгласи да ни заведе до горе.

Вече бяхме в палатките, когато към полунощ започнаха да идват обещаните есемеси с координати на върха. Съобщенията изглеждаха така:

Първо съобщение: Carkva c.uma 4109****x2219**** na 6 chasa 160m Centar selo 4109****x2219**** tri km

Второ съобщение: na 5 chasa izlizate na granicata otlavo granica ot desno granica sreshu vas granica polosa 630

Трето съобщение: m sled nea 500 m 6 chasa bair skra 1081 m 4106****x2219****

Четвърто съобщение: slej trite sms v edno

Седяхме втренчени в телефона и се опитвахме да изпълним инструкцията на последното съобщение. Сляхме предишните три. Прочехохме ги четири пъти. И пак нищо не разбрахме.

– Това са военни термини, има ги по филмите – опитвах се да вкарам някаква логика аз – това с “еди какво си на еди колко си часа”. Представяш си, че си посредата на часовник и.. и…. май че шест е пред теб, което означава, че три е наляво…. Ама шест ли е пред теб или дванадесет? И как разбираш, на къде да гледаш от отправната точка по принцип? Заставаме в центъра на селото, но на къде гледаме, за да изберем после пътя “на пет часа”?!?!

Задънена улица. Както каза по-рано вечерта единия от домакините “Незнам како е, ама не е тако!”. Легнахме си с единствената надежда, че на сутринта ще вкараме координатите на върха в джипиеса и поне някаква посока ще имаме. То че ще е ровене в храсталак, ще е ровене, ама да е към върха, а и по възможност – на македонска, а не на гръцка територия.

В шест сутринта алармите се разкукуригаха. Планът беше да се тръгне по тъмно, за да се слезе обратно до обяд, защото ни чакаше път към България. Аз се бях отказала от ходенето още предишния ден, в групата имахме и пострадали колена от голямото слизане, така че от всички бяха останали двама смелчаци, които да се опитат да открият заветния връх. Смелчаците стояха пред палатките и гледаха недоверчиво в развиделяващото се небе – покрито с плътни облаци, тежащи неподвижно над виещия около нас вятър. Използвах случая да предложа на единия смелчак да въведе данните в джипиеса си.

– Абе аз да ги въведа- започна той- ама още не съм го разучил добре и не знам как. Дали да не ми ги напишеш на листче?

Еми чудесно, помислих си, докато се опитвах да си представя как по този начин се търси точка – в едната ръка с листче, в другата – с джипиес – и ходиш насам-натам докато ти съвпаднат цифричките… Търсене на връх в шумата и в дъжда. Който иска – да върви, аз не виждах много смисъл.

Жоро и Краси все пак тръгнаха. Останалите хапнахме и събрахме багажа, готови да потеглим в момента, в който се върнат. Два часа по-късно двамата се появиха достойно наквасени. Беше ги наваляло сериозно, пътят, показан предишния ден от местните стигнал до някъде и после – гъст шубрак, не бяха успели да намерят граничната бразда в пущинака. Еми няма начин, нещо трябва да остане и за догодина.

Потеглихме за България, по пътя в равнината ядохме диви смокини на корем. Спряхме и в Струмица на пазар, но беше неделя и нищо не работеше. От един магазин за цигари и алкохол взех някакви шишенца с вино, да нося за подаръци. Продавачът ме заразпитва от къде съм. Като чу България веднага изрази съболезнованията си за трагедията в Охрид. Навсякъде срещахме съчувствие, хората бяха искрени и съпричастни. Благодарих на продавача, той ме догони с някакви лакомства – за подарък – и с поръка да нося много здраве на София.

Че сме влезли в родината се усети единствено по дупките по пътя. Други разлики нямаше.

Послеслов във вид на благодарности

1. Към хората в Македония – не че не го правихме и на място, но ми се ще да поблагодаря за добрината и гостоприемството, което ни срещаше навсякъде. Независимо как се наричаха – македонци, югославяни (имаше доста хора, на възраст 45-60 които откровенно си жалеха за титовото време), българи – и такива се срещаха – тичат към нас и викат “аз съм бугарин; дедо ми е бугарин”, макар че пред камера не искаха да го повторят. Страх ги беше. Но както и да е – отношението беше изключително сърдечно на всички. На Гевгеля при граничните полицаи отидохме в най-голямата жега – хората ни извадиха ледена вода от хладилника, докато ни записваха паспортите. Представяте ли си официална институция при нас, в която да получите такова отношение? И навсякъде те дърпат – поне едно кафе да те черпят. Не им търпи душата да те оставят като странник просто да минеш и да отминеш. Вярно, че бяхме по малки селца. В Скопие може би нямаше да ни канят по къщите си. Но отношението и в градовете беше такова – усмихнато и гостоприемно. Благодаря!

2. Към времето- уцелихме чудесно време (ако не броим последния ден, но за него си знаехме от прогнозите още на тръгване). На всичкото отгоре беше и пълнолуние, което ни свърши страхотна работа, защото нямаше вечер, в която да не замръкнем – палатките ги опъвахме все след десет вечерта. Та – времето даде много от себе си. И на него благодарности! 🙂

3. Специални благодарности към баща ми, че ме нави да си взема щеки. Тези слизания, които ни се случиха, нямаше да ми се разминат толкова леко, ако не бях с щеките. И изкълчване на глезен отървах, и доста хвойни и шипки успях да пропусна, защото имаше с какво да ги отбутвам настрани. Който е ходил и ползвал – знае за какво говоря. Така че, тате, благодаря!

Снимки от ходенето, тук.

За сериозната част от това ходене следете за следващия брой на сп. Будител.

Водачът на групата, Жоро Кременаров подготвя и книга за участието на 10 Родопски полк в Първата световна война.

Advertisements

2 Коментари

  1. Drona said,

    септември 11, 2009 at 11:47 pm

    Ние го направихме откъм Гърция по същото време – какво съвпадение! – Воден(Едеса)-Лерин(Флорина)-Малкото Преспанско езеро -Костур (Кастория) – Янина(Йоанина)… Навръщане в неделя в дъжда – Кукуш (старият град разрушен за да не остане спомен )- Дойранското езеро – И към дома ….

    Костур е прекрасен град

  2. astilar said,

    септември 13, 2009 at 1:10 pm

    Страхотен разказ! 🙂 Снимките също! Надписите са ми любими. 😀


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: