Сънувам красиви мъже

Тази нощ беше дългокос, с тесни дънки и хитра усмивка…

Преди седмица – риж великан със слънчева усмивка…

Преди месец – елегантен бохем с успокояваща усмивка…

А още по-преди – симпатичен интелектуалец с очила и насърчаваща усмивка…

…Интелектуалецът държеше лицето ми в двете си ръце, взираше се в очите ми и с възторг шепнеше „Къде беше до сега?! Къде беше?!“. После нещо в погледа ми го накара да промени тона и по-спокойно, без да ме пуска, настойчиво да промълви „Всичко ще е наред, Су, всичко ще е наред“. После…

…Въпреки стандартно измрънканите протести от моя страна, елегантният бохем ме караше към къщи. „Разбира се, че ще те изпратя“ отсече и приключи темата. Дъждът трополеше по стъклото, чистачките безшумно пропускаха контрастни образи на равни порции време, а музиката тихо разпръскваше успокоение и уют в колата. Стояхме на поредния светофар на празно мокро кръстовище и времето не бързаше да пусне зелена светлина. Ръката му се повдигна от скоростния лост, взе моята и я задържа, докато не го погледнах. „Всичко ще е наред, Су“ – каза той с усмихнати очи- „всичко ще е наред“. После…

…Стояхме на ръба на огромен циркус, някъде в Пирин. Рижият великан ме притискаше към себе си, едната му ръка минаваше през гърдите ми, а брадичката му леко се подпираше на главата ми. Топлината на тялото му ме обвиваше през гърба като одеало.  Гледахме мълчаливо залеза сред свистящата тишина наоколо. Усетих, как гласът му резонира в мен, докато тихо казваше „Всичко ще е наред, Су, всичко ще е наред“. После…

… Дългокоското седеше на тясното диванче в селската кухня. Беше рано, още се зазоряваше, миришеше на турско кафе и домашно мляко. Компанията весело се събираше, някой надничаше със сънени очи и пак изчезваше, друг се суетеше с наръч дърва около печката. Аз седях до дългокоското и се опитвах да си взема вестника, който той със смях криеше от мен под възглавниците на диванчето. Пресягах се през него, боричкахме се като някои тинейджъри, намерили си извинителен повод за физически контакт. Накрая с капка „хайде, от мен да мине“ в хитрата си усмивка, дългокоското ми подаде вестника и сложи ръка на коляното ми. Аз важно се опитах да покажа, колко не съм забелязала къде му е ръката, докато разменях незначителни реплики с поредня сънен поглед, надникнал през вратата. Гласът на дългокоското проби със спокойствието си шеговитата атмосфера и с дълбок, като на Ръсел Кроу тембър, промълви „Всичко ще е наред, Су, всичко ще е наред“. После…

… После алармата на телефона ми (кукуригащото петленце от златните соц-години на програма Хоризонт, всяка сутрин в седем без десет) ме събужда за пореден път в недоумение. Ей, Бога ми, толкова ли нищо не ми е наред?!

Витае във въздуха

(софийски миражи през август)

Водата е студена, но не чак толкова. Кожата настръхва, стискаш зъби, сърцето спира за миг. За миг. После вцепенението се разтваря и прави място на спонтанния възторг, с който се изпълваш.

Сега не знам какво да пиша. Ама нали трябвало всеки ден. Да си тренирам писането. Интересно, как в главата ми е пълно с уникални историйки, фантазии, настроения. А като се опитвам да ги опиша – нищо не излиза. Мрън, мрън, мрън

Стига вече

Хайде от начало

Водата е студена, утрото – също. След два часа няма да може да се диша, но в момента, когато всичко се пробужда – морето, пясъкът, чайките, жегата, – в пореза на разсънването всичко е обзето от ранния хлад, от струяща свежест, която попива в същността ти през стъпалата, стъпили тихо в почти несъществуващите прозрачни вълнички.

Добро утро, рачета! Добро утро, рибки! Добре де, добро утро и на теб – медуза такава…

Сега ще броя до три ииии… Ох, до десет ще броя. Ми студено е. Знам, че като вляза ще дойде Голямото Блаженство, ама докато се намокря…

Едно, двее….

Няколко дълбоки вдишвания …

Три, четири, пет….

И когато се потопиш всичко изчезва – времето, спомените, плановете. Остават само слънчевите лъчи, играещи като делфини около теб….

Шест

Сега според правилата първо трябва полека да се намокря, щото рязката смяна на температура може да доведе до загубване на съзнание, дори до спиране на сърцето…..

Седем….

А когато вече не издържаш под водата и излезеш на повърхността за глъдка въздух, светът те посреща с променени цветове, по-фокусиран, по-изчистен….

Осем….

Да де, ама кой ти спазва правила толкова рано сутрин? И защо трябва да си развалям усещането с някакви подплисквания…

Девет….

Не знам по-добър начин за спиране на времето от този. Винаги работи. И винаги първоначалния възторг е… първоначален. Няма „по-добър от еди кой си път“ или „по-лош от преди две лета, когато…”

Десет. Сбогом и здравей. Стискам зъби и се гмуркам.