King’s dead, baby, King’s dead…

What about sunrise / What about rain
What about all the things / That you said we were to gain.. .
What about killing fields / Is there a time
What about all the things  / That you said was yours and mine…
Did you ever stop to notice / All the blood we’ve shed before
Did you ever stop to notice / The crying Earth the weeping shores?

Aaaaaaaaaah Aaaaaaaaaah

What have we done to the world / Look what we’ve done
What about all the peace / That you pledge your only son…
What about flowering fields / Is there a time
What about all the dreams / That you said was yours and mine…
Did you ever stop to notice / All the children dead from war
Did you ever stop to notice / The crying Earth the weeping shores

Aaaaaaaaaaah Aaaaaaaaaaah

I used to dream
I used to glance beyond the stars
Now I don’t know where we are
Although I know we’ve drifted far

Aaaaaaaaaaah Aaaaaaaaaaaah
Aaaaaaaaaaah Aaaaaaaaaaaah

Hey, what about yesterday
What about the seas
he heavens are falling down
I can’t even breathe
What about the bleeding Earth
Can’t we feel its wounds
What about nature’s worth
It’s our planet’s womb
What about animals
We’ve turned kingdoms to dust
What about elephants
Have we lost their trust
What about crying whales
We’re ravaging the seas
What about forest trails
Burnt despite our pleas
What about the holy land
Torn apart by creed
What about the common man
Can’t we set him free
What about children dying
Can’t you hear them cry
Where did we go wrong
Someone tell me why
What about babies
What about the days
What about all their joy
What about the man
What about the crying man
What about Abraham
What about death again
Do we give a damn

Гледна точка

В петък бях в общината, да си изкарам уверение. Прекарах нажежен половин час, чакайки с други нажежени хора на опашка. Служителките зад гишетата не си даваха много зор – така де, те нямат бърза работа, само тези дето чакаме имаме. В един момент мобилният на едната звънна и тя си заряза работата за да си говори по него, което не изненада никого, само допълнително изнерви и възмути хората от опашката…

В петък бях в общината, да си изкарам уверение. Имаше голяма опашка, всички като мен в последния момент се бяха сетили да свършат тази работа. Доста от хората дежурно мърмореха „Тия какво правят, що се бавят толкова, що не сложат още някой, че да става по-бързо…“. В един момент мобилният на едната от служителките звънна. Тя погледна телефона си, после с жест помоли тълпата да почака и се обади. Разговорът продължи около минута, жената видимо се развълнува и накрая щастлива се разподскача между бюрата. Седна на мястото си и с едно „Йееее!“ съобщи на всички присъстващи: „Одобри ли са ме за програмата „инвитро“!“. После помоли хората да я пуснат за пет минути, да звънне на мъжа си и на майка си. Е, този път никой нищо не измърмори… А аз побързах да си сложа тъмните очила. Нямам навик да се просълзявам на публични места.

Думам ти дъще, сещай се снахо…

Много се надявам това да е последния път, когато вместо да спя след цяла нощ работене, се поддавам на изнудването на това шило, дето ме ръчка в ребрата – ставай да пишеш. Не че нещо, ама не мога и не искам да пиша за политика. А шилото в това предизборно време, точно такава тема ми е избрало. Аз обаче ще се измъкна от цялата работа с финеса и рутината на престоял 20 години в НС депутат. Няма да пиша за политика, само ще ви разкажа една приказка. И такаааа…..

В едно измислено селце, на тридесетина километра от един измислен окръжен град, в което аз не бях тази неделя, ми разказаха следната, абсолютно измислена история, която никога не се е случвала.

Имало едно време едни евро- избори преди десетина дни. В селцето живеели около 300 гласоподаватели. Местният представител на най-вървежната в момента партия в свободното си от политика време се занимавал с изкупуването на млякото в селото. Ето как протичала неговата “предизборна кампания”. Ако гласуваш за нас, казвал той на поредния горд собственик на една-две кравички и съответно – млекопроизводител, ще ти изкупувам и млякото, дето го разреждаш с вода. Освен това, бирата и кебапчетата – от мен!

С подобно честно предложение партийният агитатор подходил и към някакъв виден представител на млекодобивния бизнес, който от година не бил слизал в селото, стоял си в кошарите.

– Слез бе, да гласуваш за нас бе!

– Бе как ще гласувам, от една година не съм си мил краката, как ще сляза да гласувам?!

Тази непредвидена пречка не уплашила верния на партията неин представител. Виждайки, че успеха на делото е поставено на карта, в деня на изборите той взел един леген и следвайки висшите християно-партийни ценности измил краката на кравяря – европейски гражданин, качил го в жигулата и го закарал да гласува. Според очевидци, които никога не са видели това, въпросният партиец цял ден сновял напред-назад с колата и карал избиратели до пункта.

Вярвате ли ми? Не знам. Смешно ли ви е? На мен не.

В крайна сметка, в селото с 50 % спечелила една друга партия – без да мие крака и да раздава десетолевки. Като попитах “Защо?”, отговорът беше “Защото в селото имаме много цигани, пък хората не ги обичат и искат да се махнат”…

Три дни яли, пили и се веселили, и аз тям бях, но едвам мустак…

Край на приказката

Следват изводи:

Никога не съм си и помисляла, че предизборните, а и следизборните разправии могат да протичат по някакъв по-различен начин в такова малко населено място, където всеки с всеки се познава, при това – отдавна. Нормално.

Обаче сега си представям още едно такова село. И още едно. И още едно. И навсякъде отговорното решение за това, кого ще попържваме следващите четири години, се взима по този начин. И като си представя цялостната картинка, на гърба ми става хладно. Това е то – гласът на народа в чист вид. Страх да те хване.

Та си помислете. Всички вие, дето като мен сте учени, и умни, и интелигентни, и красиви – абе отличници, дет се вика, и също като мен обяснявате как няма да гласувате, щото всички са маскари, ама ние също, и ни е ясна тая работа. Помислете си, дали все пак да не вземете и да гласувате. Иначе едно е сигурно – следващите управляващи ще ги определят хората с чисти крака. И онези, дето не обичат някакви други хора и искат да ги няма.

Еми това е, информирах ви. Сега вземете информирано решение. А аз ще пробвам да заспя.

П.п. Всички прилики с действителни лица и събития са изцяло плод на два пъти джин с тоник и нямат нищо общо с реалната действителност. Продължавайте да вярвате в това. Повтарям, продължавайте да вярвяте в това. Край на съобщението.

Мислех си

Мислех си – а може би, ако толкова искаш да имаш до себе си някой, който да е там за теб – да се грижи за теб, да те хване когато се подхлъзнеш и тръгнеш да падаш.

Мислех си – а може би първо трябва ти да спреш да си силен? Да пробваш да бъдеш слаб, да се оставиш да паднеш. И тогава, мислех си, ако има Бог или съдба, или карма, тогава ще се окаже, че човекът е там и ще се появи, и ще те хване.

Мислех си.

После се сетих.

Как като бях 15-16 годишна и едно лято се возех в претъпкан автобус. Нали се сещате – София, лято, претъпкан автобус. А на мен ми прилоша, за секунди нещо стана с кръвното ми и припаднах. Обикновенно в претъпкан софийски автобус няма къде и една стотинка да падне. Но се оказа, че като припадаш винаги може да се намери място. Така де – направиха ми място, да тупна на пода в цял ръст.

Та си мисля- когато падаш, обикновено няма никой. Няма кой да те хване. Няма. Има само място за падане.

На лов за диви божури

01

02

15

Ще са прецъфтели, няма да са прецъфтели, ще са прецъфтели, няма да са прецъфтели…. Еми не бяха. Уцелихме ги. И как иначе, като от три месеца сме ги зацелили…

Специални благодарности на Стефан за снимките!