Загубенячка

Запали цигара – бавно, много бавно, като на каданс. Струваше й се неуместно да бърза в такъв дъжд. Облегна се на стената под някава козирка и се загледа в нищото. Телефонът в джоба й пак зазвъня. “Добре де” – измърмори и зарови с ръка да го търси, докато с другата държеше цигарата близко до огънчето. Осем неприети повиквания. Все от Бистра. Аман от най-добри приятелки… Беше се разделила преди половин час с нея, след шумен скандал, собствено производство. Последно беше крещяла така преди година-две, когато късаше с “дългогодишната си връзка”. Обикновено не си позволяваше подобни сцени, още повече на публично място. Предпочиташе да крещи наум.

Бяха излезли да пият по биричка. Вечерта си вървеше по план – Бистра се оплакваше от мъжа си, тя – от липсата на такъв – нормална петък вечер. Околните маси бяха пълни. Предимно жени. Можеше да се обзаложи, че и там разговорите бяха абсолютно същите. Шибан свят.

Беше почти идеална петък вечер, когато Бистра хвърли съчки в огъня. “Кога ще отидем на гости на близнаците? Видя ли последните снимки, чакай, сега ще…” – и заизважда лаптопа си от чантата.

– Остави, ще ги разгледам вкъщи.

– Ама имаш ли линка? Аз съм ги свалила, чакай малко…

– Недей и без това няма място на тази маса, ще ги гледам друг път…

– Ето де, само да го пусна

– РАЗКАРАЙ ТОЯ ЛАПТОП!

Бистра погледна стреснато. При нея беше така. Или трябва да се разкрещиш или да я удариш. Друг начин да чуе нещо различно, от това, което кънтеше в собствената й глава нямаше.

– Ее, спокойно де, какво толкова?..

– Стига си ми навирала в лицето снимки на щастливи бебета и на разлигавените им родители! Стига си ми обяснявала, как трябва да ходя на гости на хора, които не са ми звъняли от три години! Не искам да гледам бебетата им, не искам да стъпвам в чисто новата им перфектна къща, не ща да цапам чисто новия им перфектен живот!

– Прекрасно знаеш, че сестра ми не ти се обажда, защото е заета с бебетата…

– Бебетата са на два месеца, не на три години!

– … и какво лошо има в това, поне една от нас да е щастлива най-накрая?! И да живее в хубава нова къща?

– Нищо лошо няма в това бе, Бисе, просто аз и ти нямаме място там, не разбираш ли? Е да, ти имаш – рода си, не може съвсем да те разкара…. Ама аз нямам!

– Не е вярно!

– Добре! Тогава приеми, че не искам да ходя там, защото завиждам! Гризе ме черна, безкрайна завист, за всичко това, което тя има, а аз нямам! Нали не искаш хора с такива мисли да ходят при малките невинни бебенца? Аре остави ме на мира!

– Знаеш, че сестра ми те обича, бяхте толкова близки…

– Точно така! Бяхме! Бяхме близи докато сестра ти беше сама, бяхме две загубенячки, близки приятелки, щото бяхме в едно и също блато! И сестра ти ми беше като сянка – залепнала за мен, въпреки кариерата си, познанствата си, обкръжението си… Защото беше сама! В блатото, с мен. Сега намери начин да се измъкне. Всеки мечтае за втори шанс…. Това е нейния втори шанс – нов живот, с ново обкръжение, в нова къща, с чисто нов мъж… Не иска спомени от аутсайдерските си години. А аз съм това – един ГОЛЯМ спомен за нейната голяма, безнадеждна, безкрайна самотност… И всеки път, когато ме погледне, на челото й ще се опитва да избие надписа “загубенячка”, който сега е толкова добре заличен! Все едно да си бивш наркоман – чист от няколко години- и да искаш да се виждаш с дилъра си, щото сте си прекарвали добре навремето заедно… Да не е луда, да иска да се вижда с мен…

По притихналите маси наоколо хората се опитваха да не показват, колко се забавляваха с излиянието ми. Бистра се беше вторачила в мен с тревожния си поглед. Остави чашата си и заговори бавно:

– Това, дето сега си си го навила на пръста, тоя филм, дето си си го спретнала, нали ти е ясно, че е само в твоята глава? Опита ли се да говориш с нея, да разбереш нейното мнение по въпроса? Щото се обзалагам, че тя има абсолютно рационално и логично обяснение, което няма нищо общо с твоите самосъжалителни мрънканици….

– Да бе, ще говоря с нея. Айде няма нужда да разбъркваме казана с лайната… Да й развалям безоблачното щастие… Какво ще й се пречкам?!?!

– Съвсем си откачила! Обади й се и поговорете! Сигурна съм, че тя изобщо няма представа как се чувствеш и какви си ги навиваш на пръста… Просто й кажи!

– Знаеш, че не мога просто да казвам… Не съм като теб… А и ако някой се интересува от това как съм и какво съм, ще си направи труда да ме попита, а не просто да забрави телефонния ми номер… – Млъкнах. Май наистина много мрънкам? Все едно. Какво значение има, в крайна сметка. Оставих пари на масата и станах. Бистра след мен продължаваше да нарежда, като в реклама на теле-маркет. Да престана да се цупя, да поговорим, да незнамкакво си… Излязох, навън валеше.

……….

На челото ми със сигурност пише “загубенячка”. Просто отказвам да го забележа, този надпис. Май е време да прогледна в огледалото. Запалих цигара -бавно, много бавно. И кога този разказ премина в първо лице?

Advertisements

9 Коментари

  1. май 24, 2009 at 2:51 pm

    – Мария…, ти пушиш!?

  2. krisvanev1 said,

    май 25, 2009 at 1:59 pm

    🙂

    Какво означава „загубенячка“. Какво означава да завиждаш? Означава ли че не приемаш предизвикателствата, породени от собствените ти стъпки? Означава ли, че волята ти прави зиг-заг в асфалтен тунел, без лица и без светлина?

    Чуждата паница може да те зарадва, може и да те разплаче, може да те ядоса, да те очуди… може и да се оплашиш. но само ако погледнеш в нея. Като че ли на повечето хора не им харесва друг да им киризи в паницата, стига да не са я поставили на пиедестал. Не им харесва, пък да им се намръщиш в не просто „Тия неща, които ги ядеш, нещо…“, но и в „Това твоето ядене..“, недай Боже в „Как изобщо го ядеш това!??Иууу“.

    Общо взето „Гледай си в твоята чиния“ е най-често използвания коментар.

    И там какво? Харесваш си салатата, или?

    ps. Разказите ти вълнуват, много хубаво пресъздаваш!

    Усмивки! : ))))

  3. su said,

    май 27, 2009 at 6:16 pm

    @ Емин Бей
    Мария не пуши!!!! 🙂
    п.п. Коя е Мария?!?!

    @Крисванев1
    Докато се сетя да сложа етикет „риторични“ на всичките тези въпроси, дето си изнаписал, леко се притесних, че трябва да им изнамеря отговор 🙂
    Чуждите паници обикновено ме карат да се ядосам – на себе си, че изобщо съм си спряла погледа на тях.
    Салатите, които забърквам, определено жънат успех, а и на мен си ми харесват и то много! 🙂
    Благодаря за хубавите думи, усмивки и на теб! 🙂 🙂 🙂

  4. май 27, 2009 at 10:01 pm

    : )))

    Е в живота е малко по-различно и е трудно да не погледнеш в чуждата паница безпристрастно. Особено в България, под екс-соц-покрива на застоял колективизъм, трайно обременен с идеята да излезе от криза, която сами не можем да й намерим граници. Почти гранички с неестествено.

  5. denitza said,

    май 30, 2009 at 7:40 pm

    ееее, Су… жестоко написано!

  6. Tim said,

    юни 2, 2009 at 7:17 pm

    Ние правим каквото мислим и действията ни ни превръщат в това което сме.
    Цитат по памет.

  7. astilar said,

    юни 14, 2009 at 2:49 pm

    Хм, те и тези, дето се опитват да си наврат паниците пред погледа ми, не са много читави.
    „И кога този разказ премина в първо лице?“ е прекрасен въпрос.
    Поздрави!

  8. bashtata said,

    август 8, 2009 at 12:07 pm

    Ти не си длъжна да се държиш така, както искат другите, но и другите не са длъжни да се държат така, като искаш ти.
    Добре е , че хората са толкова различни, че да можем и ние да сме си това, което сме. Колкото по-рано го осъзнаеш, толкова по-малко ще се разочароваш и повече ще живееш в съгласие със себе си…
    Ако имаш време и не те затруднява руския език, хвърли поглед на това:
    http://gopal.ru/Essay/vecnoeodinocestvo.htm

  9. Елфа said,

    септември 10, 2009 at 3:26 pm

    Повечето настроения са на хормонална основа. Като оставим настрана това като несъществено, текущата ситуация в живота на всеки не е добро/злощастно стечение на външни обстоятелства, а резултат на поредица самообучения и избори. Не може да се сърдим за взет (било и несъзнателно) от самите нас избор. Как да се ядосвам, че ям варено зеле на вечеря, като аз самата предпочетох да го купя на сергията със зеленчуци, не се сетих, че нямам печка, за да пека, нито пък оцет за салата, и после се замотах 2 дни и то позавехна. Или ще си го ям, или ще стоя гладна и ще гледам да сготвя нещо друго, избирайки по-разумно следващия път.
    А как да не се ядосва човек на собствените си избори, имам следната рецепта: спомни си защо така си решил, помисли, можеше ли по друг начин, и ако да какво щеше да последва. След тази процедура човек вижда, че все пак е направил, каквото е трябвало.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: