Защото навън замириса на пролет…

… а и защото сме в трифонзарезановото време, реших да кача тези миналогодишни преживелици

РЯЗАНЕ НА ЛОЗЕ В ЯНОВО

Ако се дигнат сега дедовците и прадедовците ни, ке ни изколят сите до един! Опустихме земята, пустиня насяхме….”

Дедо Митко, 84г., село Катунци, Санданска околия, 08.03.2008

Пътувахме по тъмно, в тежък, напоителен дъжд. Автобусът се носеше бавно по завоите, опипвайки с фарове мрака. Не знаех кое по ред е Яново, за това се придвижих по-близо до шофьора, да го питам. Бяхме спряли в Хърсово, когато ни задмина сребрист опел със софийска регистрация. Сигурно са моите хора, мина ми през ума и извадих телефона.

– Току що задминахме автобуса – каза баща ми.

– Вие ли сте в сребристата кола?

– Да.

– Добре, ще се видим след малко.

На спирката в Яново колата беше отбила и чакаше. Докато се отваряше вратата мернах Виктор под навеса. Висок, с лъчезарната си усмивка на лицето – същия, като последния път.

Докато взимах раницата си от багажника на автобуса, от него слезе още едно момче, усмихна ми се и подаде ръка:

– Здрасти, аз съм Миро.

– Здрасти, Светлана.

Автобусът продължи пътя си, ние отидохме към навеса.

– Внимавайте, че ще я целувам! – провикна се Виктор. Ръката му сочеше голяма кафява жаба, която стоеше под дъжда и се чудеше на къде да поеме.

– Да бе, а ако се появи принц като я целунеш, какво ще правиш? – отвърнах му. Виктор не отговори. Здрависахме се. Щеше ми се да му се хвърля на врата, ама не посмях. Знам ли го как ще реагира. За пореден път сдържам това, което ми идва отвътре. Страхливка.

Баща ми излезе от колата:

– Шест човека сме, аз ще слезна пеш.- Тръгнах с него надолу, по набраздената от стичащи се вади стръмна уличка. По – късно леля Стефка щеше да ми разкаже, как като малък Виктор напътил братовчед си за вкъщи по следния начин – „Хващаш която и да е вада и вървиш по нея, те всичките у нас се събират”. Сега това не го знаех, за това внимателно следях на къде ще свърне баща ми. Последно бях идвала тук преди две години и бързайки в тъмното си припомнях посоките.

Родителите на Виктор ни посрещнаха пред къщата. Не ме познаха, а и не очаквах. Самата аз имах бегъл спомен от бащата – д-р Гущеров – селския доктор. Преди две години бяхме слезли у тях след няколко дни, изкарани на Извора и заедно с Йовчето бяхме питали Виктор дали можем да се изкъпем у тях. Помня как седях на столче на припек и чаках Йовчето да излезе от банята, когато бащата на Виктор дойде от някъде и мълчаливо ми подаде чепка зряло грозде в ръката.

Продължаваше да вали. След кратко суетене влязохме в топлата кухня – Ники – горд собственик на опела и преподавател във Физическия факултет на СУ, приятелката му – Цвети – филолог, Миро – също от Физическия факултет, аз, татко – физик по душа и домакините. Много физици, много нещо. Трябва да внимавам, мислех си, така и така не успях да проумея как тухла и перце могат да падат с еднаква скорост в каквито и да е условия… Масата ни чакаше сложена и леля Стефка бързо ни настани. Вечерта беше весела, въпреки умората от пътя и притесненията от дъжда.

Миро е особен човек. Седи широко разкрачен, с разперени лакти на масата. „Масата” всъщност са две слепени маси, едната по- ниска от другата. На високата седим баща ми, после аз, след мен идва Миро, който вместо да се разположи удобно изцяло на по-ниската маса, седи сбутан до мен с едната ръка на високата, с другата – на ниската маса. Опитвам се да му направя място, защото периодично си блъскаме ръцете – нали ям с лявата, а той ми е отдясно, но вече няма на къде, а и на него май не му прави впечатление.

Миро е дегустатор. Опита първата чашка, която му сипаха и си замълча. За малко. После започна бавно, с паузи, но категорично, да излага становището си. И така продължи три дни – до неделя следобяд- когато седнал в колата на път за София, кротко заспа. Че виното е трапезно (доста време ни отне да измислим какви други „класове” вино има, в последствие се сетихме за „десертно”, а в края на следващата вечер се появи и „транспортно” вино – смисъл „за изпът”). Че е правено от бяло грозде. Че е леко стипчиво. Че е леко газирано. И какво означава това.

Миро е експерт по много неща. В някои случаи знанията му са абсолютно теоретични („Четох в интернет!”), но това изобщо не му пречи с широка ръка да ги раздава като добре проверени, наред с тези, които е натрупал с практика. Така, за няколкото дни изкарани заедно, ние научихме как да си варим домашна бира (по възможност в чуждо мазе), как да си направим кисело мляко в Щатите, как се гледа лозе в Северна България, как се готви коприва (а ла Миро).

На другата сутрин се събудих рано. През прозореца ме посрещна ясно време и вдъхновяваща гледка към огряната от слънцето Беласица. Как да не се събудиш рано!? Такова място не може да се проспива, тук трябва да се диша, усеща, попива… ще спя в София, там и без това в повечето време съм в полузаспало състояние.

Татко също се събужда. Взел си е книга да чете. Бил споменал на Люцо за детската си любов към Бриджит Бардо – как толкова много я обичал, че щял да я чака до края на живота си/й. И Люцо му казал „Чавдаре, не се притеснявай, това е описано в световната литература, не си първия с подобни въжделения.” И му донесъл книгата. „Любов по време на холера”, на Маркес.

– Така и не го разбрах този автор – казвам – всички около мен му се възхищават, а аз не успях да се трогна.

– И аз така, чел съм само „Сто години самота” – отговаря татко. Хубаво, усмихвам се мислено, значи я четеш, само защото Люцо ти я е дал.

Ставам да изляза в двора.

– Там има едно куче, дето малко хапе – казва татко – снощи се беше скрило, защото валеше, но да знаеш, че сега ще е тук. Казва се Боби. – Излизам с надеждата, че сега, защото не вали, кучето е отишло да се разхожда някъде по-далеч. И първо него видях – легнало на площадката пред стълбите, по които трябва да сляза. Гледаше ме изпитателно. Пък аз напоследък качих някое и друго кило, има какво да похапне от мен… Клекнах с обърнати нагоре длани и го повиках. Някога ми бяха обяснявали, че към подозрително куче така трябва да подхождаш – това бил човешкия вариант на „махане с опашка и пълзене по корем”. Боби дойде и ме подуши. Нищо не каза, но аз веднага разбрах какво има предвид. „Няма да те ям, ама ще трябва да ме галиш” се излъчваше от втренчената му поза. Погалих го, после още и още. Накрая ме пусна да отида до тоалетната.

Леля Стефка е станала преди всички и е изпържила мекици. Гледам я, докато закусваме и обсъждаме къде каква работа ще се върши. Мълчалива, спокойна, стои настрани и следи никой да не остане без чай, без да хапне. Гледа си работата внимателно, без излишни движения, без да привлича внимание. Истински дзен – будист. Ето как ставало, мисля си, а не с четене на „Разни Умни Книжки”, както би казал Мечо Пух. Е, доволна беше, като получи похвала за мекиците, ама те си и бяха хубави. Какво пък.

Доктора казва, че няма да се ходи на лозето, защото е много кално, а ще се изчака следобяда. До тогава може да отидем да поправим оградата на по-близкото лозе. Думите му се приемат без много обсъждане. Докторът говори тихо и не е многословен, но винаги се чува какво казва. На малко хора се отдава това, мисля си, повечето цял живот крещят, крещят и така си остават – нечути.

Събираме инстурментите и тръгваме към оградата. По пътя гледам цъфналите дървета и си търся някое по-ниско, да си закача мартениците. В София специално се връщах до нас, бях ги забравила, а това беше в списъка „Защо отивам в Яново” – да ги закача на цъфнало дръвче.

Докато вървим си набелязвам къде каква коприва е поникнала – да си набера на тръгване. Да, ама Боби реши да се разпише върху нея. Ясно, мисля си, тази не е моята коприва – на Боби и останалите селски кучета е, аз ще трябва друга да търся.

Излязохме на лозето. Боби се настани на припек, а ние след кратко суетене се разпределихме кой какво да прави. Аз щях да помагам да се опъне телта. „А, за това съм тренирала” – помислих си. Последните няколко седмици с Маги толкова тел бяхме нарязали и наогъвали по проектите, които изпълнявахме… Един ден, докато работехме, Роко – наш колега, родом от Ивайловград се спря да ни гледа какво правим и каза с лека въздишка: „Тая тел е идеална за лозе”. Зачудих се – „Не е ли много дебела”? Роко се наведе да пипне телта и отсече „Точно”. С Роко се засичаме само по работа – да се монтира видео- клип, предаване или нещо друго, но си говорим само за „селски работи”. Аз му паля фитилите с коментари от какво приказно място се е дигнал в София да дойде, той се размечтава и започва да крои планове: „Айде бе – лавандула ще садим… или маслини; дафинов лист; грозде… каквото и да е – само да се махнем от тука”. Странен феномен е София. Напълни се с хора, на които живота им минава в мечти да се махнат от същия този град. Оставили нейде из провицията родителите и детството си в празни къщи на по три етажа и дошли тук – свити сред сивия бетон. А сърцето ги тегли обратно, в кръвта им тупа пулса на земята и докато седят в неоновите офиси в главите им само лавандули и грозде, и кокошки, и пипер… Такъв е и Роко- помечтава една цигара време и – хайде пак пред компютъра. Само се чудя, защо всички на София си го изкарват и нея пустосват. Какво им е виновен градът? Ама нали все нещо друго трябва да ни е е криво…

Следобяда отидохме на неорязаното лозе. По пътя се запознах с дядо Митко – 84 годишен жилав старец, който ни чакаше в Катунци да го вземем с колата. На лозето стигнахме първи – Доктора, дядо Митко, татко и аз. Без да се помайва, дядо Митко започна да си приготвя инструментите – два чифта ножици и трионче, а през това време заразказва. Как на предишен гроздобер тръгнал и той с по-младите да пренася чувал с грозде. И как Виктор като го видял, го грабнал с все чувала, върнал го обратно и му рекъл „Ти тук ще стоиш!”. „Не ми даде” – казва – „Да нося и аз. Пък на мен какво ми е?”. След което започна да реже и не спря, докато не си тръгнахме. Караше си реда наравно с другите. Показваше, обясняваше, вървеше с равномерно темпо, подканяше – ако някой се замотае, но и не припираше. Аз по едно време се бях разтърчала и той ме спря – „Светле, недей така. По – полека, по – кротко. Че то – лозето – е чорбаджия, не прощава…”

Светъл човек е дядо Митко. Ще ми се да вярвам, че са останали повече такива хора.

Вечерта на 8 март яновци си бяха организирали тържество в читалището на селото. От предишната вечер се говореше, как ще ходим и ние, особено татко и Виктор – за да свирят, че кметицата не намерила оркестър. Вечерта бях много изморена и се чудех – за какво да ходя – само да клюмам на масата. Татко като ме гледаше, за да ми помогне взе и той да предлага да си останем вкъщи. Докторът обаче се намеси и каза „Вие сега сте уморени. Ще отидем там, ще се отпуснете, ще ви стане по-добре и ще живнете”. В крайна сметка реших да го послушам – все пак лекарските предписания трябва да се спазват. Станахме и тръгнахме.

В читалището беше опъната голяма П- образна маса. На входа ни посрещна кметицата и взе да ни настанява. Знаех, че хората ни гледат и беше възпитано да отвърна на погледите, но не можех да откъсна очи от масата или по-точно от импровизираната покривка, с която беше покрита. Амбалажна хартия, по – точно натрон, 180 гр., перфектно качество, при това си личеше, че е била късана – значи не на листи, а на руло. Последните десет дни с Маги правихме едни огромни великденски яйца – от папие маше и се бяхме счупили от търсене на такава хартия в София. Обикаляхме по складове и книжарници. Търсихме в интернет. Дори направихме поръчка от Белана, но ни докараха някаква друга хартия, която изобщо не беше жилава и не ставаше за нищо – пълен провал! Огледах се предпазливо и опипах „покривката” с пръсти – направо мечта! В следващите пет минути разсеяно се опитвах да слушам хората наоколо, които ни предлагаха от виното си, докато всъщност разсъждавах над въпроса до колко кофти ще изглежда, ако остана накрая и събера хартиите от масата? „Абе не е прилично така”, приключих сметките с въздишка и се върнах към купона. Вляво от мен Миро беше на върха на щастието. „Истинска керацуда пия!” – обясняваше с блеснал поглед, а майсторът на въпросното вино го гледаше с умиление от другата страна на масата.

Тръгнах си по- рано, заедно с родителите на Виктор. Вървяхме по уличките надолу и Докторът тихо обясняваше как докторлъка за него не е най – важното, не е основното, как му е най-истинско и най-добре се чувства на лозето, не в лекарския кабинет.

Легнах си с мисълта за здравата връзка на човека със земята. Значи не е проблемът само в Софията с нейните бетонни офиси, ето че дори тук, на самото място, хората пак изпитват носталгия към земята и контакта си с нея. Дори и докторите.

На сутринта половината бяхме станали на време, а половината не бяха. Поради което половината отидоха да довършват работата, а мен ме оставиха„да си почивам” с останалите гости. Не ми се стоеше вътре, исках да съм някъде на слънце, но какво да се прави… Работата си е работа и трябва да се свърши, не може да чака пишман-бригадирите да се наспят. Помолих леля Стефка да ми даде да правя нещо в кухнята, докато останалите се дигнат.

Пръв се събуди Миро:

– Къде са другите?

– Отидоха на лозето да режат. – Отговорих.

– Как така, защо не ме събудиха?!

– Така прецениха, Ники и Цвети също още спят.

– Еми те нищо няма да направят така! – отсече Миро и заобикаля недоволно из двора.

Скоро станаха и останалите. Никой не го свърташе, всички искаха нещо да правят и леля Стефка предложи да отидем до близкото им лозе – имало за прекопаване, а и да си наберем коприва. „Прекопаването” беше нищо работа, ама нали на леля Стефка ни оставиха – да ни поддържа чувството за полезност – и тя се постара да останем доволни. Свършихме за около час и се прибрахме обратно. Миро, Ники и Цвети тръгнаха на разходка, аз останах на кухненски лаф-моабет с домакинята. Прекарахме няколко приятни часа в разговори – за учителстването й в лъкатнишките села и живота й после тук- в Яново. Истории, примесени с приготвяне на обяда, препратки към „Емил от Льонеберя” и очакване на останалите да се приберат.

……………………………………………………………………………………………………………………………………

За София си тръгнахме малко след обяда. Пътувахме смълчани, скоро всички освен мен и шофьора (Ники) задрямаха. Гледах как хълмовете меко се редуваха покрай шосето, изпълвайки с плавни гънки долината, затворена между Пирин и Славянка. Толкова пъти бях минавала оттук, а никога не се бях вглеждала в мястото… Може би, защото погледът ми винаги беше обърнат нагоре – към върховете на Али Ботуш, към склоновете на Пирин. Така, гледайки към високото, бях пропуснала и хълмистата земя и добрите хора, които я обитаваха и се грижеха за нея. Хубаво е погледът ти да се рее свободно надалеч и нависоко. Само че така рискуваш да пропуснеш ценни познанства и изживявания, отстоящи на една ръка разстояние.

Е, този път имах късмет, за което искрено благодаря!

март 2008

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: