Портокалови корички за един по-мирен свят

Преди няколко дни се опитахме да направим нещо като семейна среща по случай преобладаващото количество козирози във фамилията ни. По разни причини плановете в последния момент се промениха, но аз вече се бях подготвила от кулинарна гледна точка. Става въпрос за това, че в щастливите години на детството настолната семейна книга беше „Карлсон, който живее на покрива“. Всички я четяхме и я знаехме на изуст, особено аз 🙂 И в името на доброто старо време реших за семейната сбирка да приготвя ябълкова пита. Който е чел Карлсон знае за какво иде реч, който не е, цитирам:

„Най- хубавото на ябълковата пита е ваниловия сос, а най-хубавото на ваниловия сос е, че именно аз го ям!“

Та за целта се разрових из нета, защото с ябълкови пити до този момент не се бях занимавала. Резултатът, мили хора, беше потресаващ! Вече го споделих с приятелките си и Маги официално се обяви за зависима от ябълковото великолепие. До толкова, че няма как да не споделя рецептата, която издирих.

Та значи.

Омесвате маслено тесто от:

400гр. брашно
200гр.масло
1 яйце
1 ванилия
100гр. пудра захар

И го разпределяте по дъното и стените на райф (откопчаваща се форма за торта).

Това нещо го запълвате със следната смес:

Ябълки 1 кг.
Кристална захар 100 гр.
Кълцани орехи 50 гр.
Стафиди 50 гр.
Масло 100 гр.
Мед 100 гр.
Обикновени бисквити 1 пакет
Канела
Карамфил на върха на ножа
Настъргана кора на един портокал

Аз сложих малко повече мед и пропуснах захарта, още повече, че ябълките, които използвах си бяха доста сладки, така че – преценявайте в движение. Медът и маслото ги разтопих заедно на слаб котлон, за да са добре разбъркани. Бисквитите се натрошават на ситно.

Целият този разкош го печете на 180-200 градуса. Има вариант да подпечете само блата първо до порозовяване, след това да сложите пълнежа и да печете само на горен реотан. И в двата случая се получава чудо на чудесата…

Всички, които до момента пробваха рецептата са единодушни, че портокаловите корички са малката подробност, която прави тази ябълкова пита толкова безобразно, изключително вкусна! Така че, не ги пропускайте! И още една подробност… Не се излъгвайте да заместите масленото тесто с готово бутер- тесто от магазина, щото става много гадно (аз първо така направих и се наложи кучето да яде всичкия наличен блат, не че то имаше нещо против) –  получава се жилаво и… абе не става. Ако ви мързи да бъркате маслено тесто, просто опечете всичко останало, без да слагате основа. Ще го ядете с лъжици, ама пак няма да съжалявате 🙂 Но с основата си е просто едно великолепие…

До ванилов сос така и не стигнах, макар че и за него се сдобих с доста интригуващи рецепти. Като ги пробвам – ще споделя, а за сега толкова!

Големите комплекси на малката държава

Току що в днешния брой на „Часът на Милен Цветков“ приключи обсъждането на наболялата тема „България = турска тоалетна“, провокирана от изложената в Брюксел инсталация на чешкия скулптор Дейвид Черни. Какво ми направи впечатление? Гостите в предаването приемаха с чувство за хумор цялата история и НЕ бяха обидени. Милен Цветков също не се чувстваше обиден. От всички зрители, които се включиха в дискусията по телефона нямаше нито един обиден…. През последните няколко дни аз лично не открих сред познатите ми един, който да се чувства обиден. И аз не се чувствам обидена.

Е добре де.

От една страна имаме „скандално изображение“, „България протестира“, „Чешкият посланик е извикан да дава обяснения“, „Връчваме протестна нота“ и т.н и т.н – стотици „възмутени“ коментари и репортажи по медиите и в нет пространството. От другата страна в живо предаване с голяма аудитория не се намира и един, който да се почувства „национално обиден“.

Логичният извод, който може да се направи е, че „спонтанната възмутена реакция на българското общество“ не е нищо друго освен медийно раздут балон. И че повечето хора всъщност проявяват здрав разум и чувство за хумор, а не истерични национални комплекси, които им се вменяват, незнайно защо и от кого.

Всеки на този свят има право на лично мнение. И ако в детските спомени на въпросния чех България се асоциира с клекало, това което можем да направим, ако наистина не ни е до смях, е да се замислим следващия път, когато си хвърлим фаса или чашката от кафе на улицата. Или отбием от пътя за да пикаем до храстчето, на 100 метра от бензиностанция с безплатна тоалетна.

Корабна история

И каква стана тя сега, какво ли ще си каже Мария за мен? „Обеща да се върне в Порт Роял навреме, за да ме заведе на годишния панаир, да ми купи нова рокля, а той какво? Не стига че закъсня за панаира, а да вземе да се удави най- безсрамно… Мъже! Пфу!” Те, жените, винаги така казват: „Мъже!” с тая тросната интонация, никога не съм ги разбирал… То аз и капитана не разбирам, пък той нали е мъж? Макар че Родригес, когато беше наказан цяла седмица да бели картофи, друго разправяше за капитана… Ама и капитана е един?… Каза ми, ела с мен синко, няма да съжаляваш за нищо, а сега като се е вдигнала тая тупурдия покрай пробива в задния трюм съвсем други неща взе да повтаря- трябвало да съжалявам, че не оставил да ме обесят онзи път в кръчмата в Сингапур, поне бързо съм щял да свърша… Аз се опитах да му обясня, че нямам проблем със свършването, а той само ме изгледа едно такова… И какво са се събрали сега там долу и крещят ли крещят? Той, отец Игнасио, винаги е казвал, че в такива моменти смисъл от крещене няма, ами трябвало да се помолим на Господа, да ни прибере при него и да не се страхуваме от смъртта, щото нея всъщност я няма. То аз за това казах на капитана, че нямам проблеми със свършването, ама и той понякога хич не отбира от приказка… Като онзи път, когато стана онова ужасно не-до-ра-зу-мение (тая дума я научих от лоцмана, когато заседнахме в плитчините до Райския остров), дето изведнъж се оказа, че всичките шоколадови бонбони от капитанската каюта изчезнали. Казвам му аз, че папагала ги е изял всичките, а той- не та не! Аз съм бил! Аз, ама друг път! Аз само му ги подавах на папагала, щото много ми беше интересно да видя колко ще изяде наведнъж, без да му стане лошо… Ей, как взе да се тресе това старо корито! Май наистина не ни остава много… Също и не разбирам, защо на так`ваз грамада от дърво, метал и какво ли не и казват „старо корито”?! А папагала така преяде с шоколада, че почти полудя. Цяла седмица пя само „О, дона Клара”! Всички бяха много изненадани, че знае песни без мръсни думи в тях. Само не знам защо капитана ме накара да стоя тук горе сам- самичък, кое щяло да ми е по- добре така и не схванах…. Бе много малко разбирам аз. И отец Игнасио все ми повтаряше да не си напъвам мозъка, че и без това го нямам. И капитана не разбрах тогава, защо ме наказа цяла седмица да търкам нужника на задната палуба, че и спря да ми говори за известно време. Голям си глупак, каза и млъкна. Папагала също спря да ми говори… като че ли насила му бутах глупавите бонбони, сам си ги изяде всичките. После аз съм нямал мозък, ами тая рошава птица, дет преяде като прасе преди Коледа, тя с колко акъл е? А какви интересни неща ми разправяше преди да ми се разсърди- не като на другите „Поли иска бисквитка, Поли иска бисквитка” или онова там „йо-хо-хо” на което всички моряци толкова се радват, нее, на мен съвсем други работи ми говореше, за предишните „стари корита” на които е бил, и какво се е случвало там…. Дори един път се опитах да разкажа една от историите на капитана, а той само ме погледна едно такова тъжно и измърмори нещо както „горкият глупчо, от глупост с никого не се сдружи освен с тая птица и вече му се причува, че истории му разказва”. Иди го убеждавай…! Капитанска му работа. Иначе е добър, схватлив, ама като взема да му обяснявам нещо и какво му става, не знам. А онази история беше важна, ами да, за това, как папагала бил собственост на Капитан де Гарсия, легендарния собственик на „Бърз като мълния”. Папагалът всичко помни от историята, която всички разправят, за бурята, за пробойната във втория трюм- абе същото положение като при нас- и какво се сетил капитана да направи, че спасил бригантината си и всичките си хора, ама ей на, само на мен ми говори този папагал, вече не де, а на другите „бисквитка, та бисквитка”. Оххх, защо ме остави капитана тука, как взе да се накланя тоя кораб, така сам ли трябва да стоя… И какво беше това, дето ме учеше отец Игнасио „смили се над мен, грешния, Господи и помогни да посрещна смъртта достойно…” Така и не разбрах какво значи тази дума. Баща ми, преди да умре все повтаряше „синко, трябва да си достоен”, Мария и тя все подмяташе, като ми стане хубаво и я понатисна, че не съм достоен, пък аз съвсем достоен си се чувствах… Папагала, като го попитах един път, защо не разкаже на капитана историята за спасяването на Бърз като Мълния и той същото каза- капитана не е достоен. Олелеее, ама и аз съм един! Ама верно съм глупав, как можах да не се сетя до сега какво трябва да направя! Стоя тук като изут галош и не помръдвам, а толкова малко време остана…Бързо, по – бързо, тичай глупако, тичай по-скоро, какво като не ти говори, ти трябва да му кажеш, бързо де, сега ли намери да се хлъзнеш на тая глупава четка, ама като не я прибра, както ти каза вчера капитана… Ето, сега ще отида и ще му кажа, ето, още малко…уф, стигнах най- накрая. Ей, Поли, знаеш ли какво става, потъваме, капитана каза че всички ще умрем, хайде приятелю, не се сърди вече, разкажи ми някоя от твоите истории преди всички да сме се качили на небето, че там кой знае как ще ни разпределят, ти като отидеш в някой птичи рай, може да не те видя повече, а и да сме заедно, надали ще ни дават да си говорим за такива неща…

Хъъъмм…?!

Заслужава си да се отдели време за това:

http://www.zeitgeistmovie.com