ЗНАМ

на Б.

Знам, че понякога, може би един път в годината, може би някъде през пролетта, когато усещането за свежест навлиза с аромата от цъфналите джанки през прозореца, знам, че се будиш през нощта. Събуждаш се учудващо бодър, надигаш се леко в леглото и погледът ти се спира върху спящото й тяло. И тогава, най-неочаквано, в главата ти звъннва въпрос „Коя е тази жена и какво прави до мен!?”

Знам, че в този момент се сепваш, чувството за вина нахлува със скоростта на тревожната мисъл, която го е извикала, и се опитваш да изтриеш въпроса, да го премахнеш, скриеш, „скип”-неш като нещо нечистоплътно, което издърпва земята изпод краката ти и разтърсва съзнанието ти.

Знам как те стряскат отчетливите удари на сърцето ти.

Знам, че неочакваната мисъл едновременно те плаши и събужда любопитството ти. Нима може любимото същество, с което делиш деня и нощта си от толкова години, само за миг да се превърне в абсолютната непозната, спяща спокойно до теб? Греховно ли е това ново усещане, развръзващо въобръжението? Нима заслепението от любовта, в смес с натрупания през годините навик имат толкова голяма сила? И сега, в този късен час, когато събуденото ти без време съзнание е успяло за миг да се измъкне от желязните ограничения на ежедневното битуване, когато за миг е прогледнало от различен ъгъл – защо ли в точно този момент се пръква тази странна мисъл? Защо не въпросът „От кога не съм забелязвал колко хубава е всъщност?” Защо не въпросът „Заради мен ли в косите й блестят толкова бели нишки?” Или може би „Кога за последно бяхме приятели?”. Защо не някой от тях? От къде дойде това „Коя е тази жена и какво прави до мен!?”

Знам, че тогава, в този нощен миг, уплашен и объркан, забързано започваш да убеждаваш сам себе си „Ами че това е ТЯ! Не помниш ли как изплува пред погледа ти онзи първи път, с меки и нежни очертания, открояващи се на есенния меланж в парка? Как сърцето ти се изпълни с възторжена увереност, със знание и вяра, с усещане за прекрасното, което предстои? Не помниш ли щастието си, благодарността ти към Бога за невероятния подарък, който ти даде? Кога забрави всичко? Ето я, до теб, с очертания все още меки и нежни, нищо че навън е пролет, а не есен…”

Знам, че след засилената атака на гузни пояснения, твоето съзнание полека се предава и започва да се успокоява. Като бързо действаща анестезия навикът от годините заключва обратно в семейния коловоз внезапно разбунтувалото се съзнание и прогонва с метлата на железните аргументи този неловък въпрос.

Знам, че малко по малко отново се унасяш в неспокоен сън, убеждавайки сам себе си в несъстоятелността на цялото преживяване, в неговата абсурдност. Знам, че на сутринта се събуждаш, забравил изцяло нощната случка – дори не я причисляваш към лошите сънища, които те спохождат при смяната на сезоните. Знам, че тази забрава продължава цяла една година, до следващия път, когато тази нощна пролетна сцена се повтори отново.

Знам….

Ти не знаеш, но аз знам, защо това се случва.

Ти не искаш да знаеш, но аз знам, защо това трябва да се случва.

Защото помня погледа ти.

Не този, с който я видя – нея – в есенния следобед на младежкия блян.

Помня погледа, който мълчаливо се беше спрял върху мен и не се отместваше. Почуден, изпитващ и оставящ отпечатък.

Коя съм аз?

Ти не знаеш, но аз не съм тази, за която ме мислиш. Не съм мимолетната връзка, появила се без причина, без да е канена или търсена. Не съм кратко объркване в систематичното и спокойно преминаване през препятствията, които живота ти поставя. Не съм лекото безпокойство, което от време на време спохожда и най-вярващите в принципите си хора. Не съм и курвата, каквато се опита да ме наречеш пред жена си и най-вече пред собствената си съвест, завърнала се след няколко месечно внезапно абдикиране.

Ти не знаеш, но аз знам причината за твоето тревожно събуждане веднъж годишно, някъде през пролетта, когато цъфналите дървета изпълват нощта с отчаяно упорство.

Ти не знаеш, но аз знам причината за въпроса, който те изважда от унеса на еженощието и подкарва сърцето ти по-отчетливо.

Защото аз съм твоята сродна душа. Аз съм тази, която събужда у теб усещането за пролет. Аз съм тази, която донася до теб звука от ручащи водопади, мириса на земя и билки, полъха на лавандулови поля. Аз съм тази, която понася сърцето ти в полет и те кара да си спомниш – „аз можех да летя!” Аз съм твоята половинка в болката, твоята половинка в екстаза. Мен не трябва да представяш пред родители и приятели. С мен не трябва да делиш хляба на масата си, нито месечните си сметки. Нито пък да ми купуваш рокля или цвете.

Мен дори не трябва да ме помниш.

Защото душата ти ме помни. И тя е тази, която, пробила веднъж годишно оковите на разума, отчаяно те оттърсва от сладкия семеен сън, сочейки въпросително към спящото до тебе тяло.

Прощавай, че нарушавам съня ти. Че те карам да си задаваш неловки въпроси. Прощавай за огромната празнина, която те изпълва понякога, на пролет. Прощавай за внезапно повяващия те свеж полъх от цъфналите дървета, за усещането за земя и билки, за полета, който обхваща сърцето ти.

Прощавай, но не го правя заради теб. А заради душата ти. Защото твоята душа – това съм аз.

Advertisements

Пет години по-късно….

Днес се навършват пет години от смъртта на нашите войници в Кербала. Нямам какво толкова да кажа, само искам да покажа една снимка:

dsc024521

Тези портрети стоят в българската църква в Будапеща, която посетих на 25 април 2008-а, няколко часа преди да си хвана автобуса за София.

Да, в Будапеща има българска църква. В нея от 15 години служи отец Стефан. Църквата още не е изписана (няма средства), но отчето, заедно с няколко икони и стари снимки е намерил за необходимо да постави вътре и портретите на петимата български войници, загубили живота си при изпълнение на служебния си дълг.

А също и без много да му мисли ми напълни чантата с козунак и червени яйца, които беше приготвил за паството си, защото беше Великден. Има и такива българи.

Честит имен ден, отче Стефане, жив и здрав да си!

На загиналите момчета – мир на праха им!

На тях и останалите им живи другари – поклон!

Напред – назад…

Седя и се чудя- напред ли да гледам или назад.

От албумите със снимки ми се усмихва весело и жизнерадостно лице – моето лице… Кога е било това?

На повечето съм заобиколена с мнозина приятели – къде останаха те?

Вървях, вървях… и съм се загубила…

А вярвях, че изборът ми е правилен.

Сега какво?

Да възкресявам старите усещания звучи лицемерно, да създавам нови – за кой ли път…

Уморително е.

Напред или назад?

Постави (Х) пред името си…

„…sloji si [X] pred imeto v traur za mom4eto koeto be prebito do smart ot negovi vrasnici v Sofiq . preprati tova saob6tenie na vsi4kite si abonati . I neka badem po dobri…“

Какво правим, когато минавайки през кварталната градинка, видим група ученици, които пушат? Нищо. Подминаваме.

Какво правим, когато пред нас на опашката в магазина тийнейджър купува бутилка водка? Нищо. Чакаме си реда.

Какво правим, когато пред очите ни в аптеката деца купуват спинцовки? Нищо. Гледаме през витрината.

Какво правим, когато чуем, че съученици на децата ни идват пияни в училище? Носят оръжие? Обиждат и нападат учителите си? Нищо. Взимаме дистанционното и сменяме канала.

Днес получих неколкократно призиви по скайп-а да сложа (Х) пред потребителското си име. За да изразя възмущението си. Съчувствието си. Съпричастността си към близките. За поредната нелепа смърт. Ще върнем ли с това Стоян Балтов? Не.

Ако наистина искате да направите нещо, не слагайте (Х)- ве, когато най-лошото вече се е случило. Бъдете съпричастни преди това. Започнете от утре.

Денят ми започна с…

… това!

« Older entries