В една росна- росна вечер, след един росен – росен ден…

Прибирам се снощи аз, росна- росна, в мммммох часа след полунощ, след една страхотна вечер, посягам смело с ключа да си отворя входната врата на кооперацията и гледам – тя друга. Вратата имам предвид. Еййй, казвам си, верно ли. Ама как така. Това не може да бъде. Преди няколко часа излязох от тук и нищо подобно нямаше. Изобщо не съм пила толкова, уверявам си се аз и с желязно самообладание, бавно и съсредоточено, правя крачка – две назад и внимателно се оглеждам: наляво, надясно, че и нагоре – кооперацията си е моята, креватът ми е точно три етажа над мен. Сигурна съм бе! Обаче вратата е друга. Явно прясно, ей-сега сменена. И определено заключена. Пробвам – заключена. Пробвам по-настойчиво – еми заключена си е!
Няма страшно, казвам си, ще събуда Марчето, да ме спасява! Само дано да я намеря от вярната страна на вратата. Звъня предпазливо, приготвила около 18 извинителни фрази за събуждането по никое време. Марчето вдига със “Слизам!”. Успокоявам се. Тя Знае. Тя Разбира. И ей сега ще ме пусне да си стигна до любимия креват.
Слиза Марчето. Отваря вратата. А пък тя (вратата) заключена. Пробва Марчето по-настойчиво – еми заключена си е! “Ама нямаш ли ключ?” – я питам. “Ми не!” – казва Марчето. “Е, ти как се прибра?!?!” –  настоявам на своето аз. “Ми хвърлях камъчета по прозорците на домуоправителката на първия етаж, слезе брат й и ми отвори, но без ключ ми отвори, а сега някой е заключил?!”
И ето ни, двете, тя по халатче на точки, аз по рокля на точки, седим от обратните страни на вратата, гледаме се като северен и южен кореец и хич не ни се вярва.
“Е как така”, продължавам аз, вече съвсем не толкова самообладана. Как така сменят вратата без предупреждение, не ни дават ключове, че и заключват отвътре. Няма влизане, няма излизане. В мхм часа след полунощ. Абсурт! А Марчето през това време се опитва да звънне на вратата на въпросната домоуправителка. Но звънецът, естествено, не работи. “Качвам се горе да й звъня по телефона”, казва Марчето и изчезва по стълбите. А аз оставам отвън, по рокля, мислейки дали това няма да се окаже първата нощ, в която ще спя безпризорно в парка на пейка. И дали ще успея да събера по-чистички кашони от кофите, за да се завия де, вървейки към пейките в парка. И как така ми се стече живота, че изобщо се докарах до тук? Да спя на пейка в парка, бездомна, по рокля на точки и с цвете в косата?! Добре де, ще сваля цветето. А дали да не се обадя на 112 и да съобщя, как са ми ограничили по неправомерен начин европейското си ми право да си стигна до креватасими! в мхм часа след полунощ?
Междувременно Марчето ми пуска смс с номера на домоуправителката, да й звъня и аз, щото не вдига. Ще звъня, разбира се, и още как ще звъня. И като започнах едно звънене, толкова се старах, така концентрирано звънях, че Вселената, ще не ще, накрая ме чу и събуди домоуправителката. А аз директно взех възмутено да я храня в слушалката, вече никакво самообладание не ми беше останало, обяснявайки много точно и с ясни изрази, как това не може да бъде!
Разгеле, слезе домоуправителката, с нейното си халатче, отвори вратата, тя заключена, ама защо е заключена, ама кой е заключил, ама аз защото ще ставам в пет и ви звънях, и  ви пусках смс-и, и вие не ми отговорихте, прибра се домоуправителката, върна се с шепа ключове, пусна ме да вляза, “Дай ключове!” рекох аз, без капка любезност в гласа ми, а тя ми взе по 3 лева на ключ. В мхм часа след полунощ.

Послепис: след извършена проверка на наличните телефони се установи, че единствения смс, стигнал до нас се намира в телефона на Марчето, получен е малко след полунощ и гласи “Кога ще се приберете?!”. Няма да коментирам адекватността на въпросното изречение. Явно в нечии домоуправителски глави Меркурий винаги е ретрограден, а ХААРП е повлиял вътрешния климат до непоправимост…

Латвия в накъсан пунктир

08.04.2014

Не съм подготвена за това пътуване. Опитвам се да го оставя да се случи, въпреки че проверих някое и друго разписание на влакове и хвърлих бегъл поглед на картата на Рига. Взех решението да участвам в семинара много рязко и много в последния момент. Преливам от любопитство, харесва ми идеята за спонтанност и моментни решения, въпреки че няма да пусна контрола напълно, знам. Очаквам нещо значимо да се случи през това пътуване. В крайна сметка за това го правя – пътувам навън, но фокусът е навътре, към себе си. Това, че сменям самолети, летища и държави е само част от пейзажа. Важните неща са вътре в мен.

08.04.2014, ранен следобяд, трансфер от Рига до Ратниеки

Въздухът звънти. Равно и право. Борове и брези. Сиво небе от край до край. Шофьорът ни е старателен, услужлив. Товари ни багажа, обяснява ни за стария град на Рига, разказва как хората са се били по опашките в банките при въвеждането на еврото в началото на годината. Говори на руски и нарича сънародниците си аборигени. Езикът си също- аборигенски. Става ми тъжно, защото виждам нас – българите – отстрани. Как не пропускаме да се самоунижим, особено пред чужденци. Питам се дали винаги така говори или сега го прави за пред двете рускини, с които сме в колата.

Час по-късно пристигаме в Ратниеки – база на Латвийския университет. Последните 10 километра караме по черен път, сред ниви с прясно покълнала ръж, горички от борове и брези. Равно и безкрайно.

DSC_0485

В базата още няма никой – ние сме първи. Звъним на домакина и той пристига след пет минути, колкото да ни каже да си изберем стаи и че ще има вечеря в 7. Взимам си бърз душ и припадам в кревата. Предишната нощ съм спала само три часа, последвани от смяната на три летища в три държави, свързани с два полета. Гутен морген, вашият капитен ще ви излети и кацне с удоволствие. Хев а найс флайт. Всеки път, когато се качвам в самолет си обещавам ама този път наистина да не им ям от храната и ето, че пак не спазвам обещанието си. Послушно взех топлия пакет от ръцете на професионално миловидната стюардеса и всичко си изядох. Два плътни, стъпкани сандвича, сякаш специално програмирани да стоят топли, да не се ронят, да миришат вкусно и да те хипнотизират със своята изкуствена привлекателност падат и тежат като камък в стомаха ми. По време на полета мислено се моля на майн капитен да заобикаля турболенциите, за да не се налага да използвам айне торбичкен по предназначение.

13.04.2014

Имам няколко часа да разгледам Рига, преди да си тръгна. Най-неудобните за турист часове – неделя късно вечерта и понеделник рано сутринта.

Настанявам се набързо в хостела “Ноти Скуиръл” (http://thenaughtysquirrel.com/), прекъсвайки заученото интро на мацката, която ме посреща. Благодаря ви, казвам, но няма да имам време за всичко това. Момичето отсреща млъква. Усещам, че не й се нравя и няма нищо против да съкрати времето, което е длъжна да ми отдели. Спестява ми (както по-късно установявам) и шотчето за добре дошли с “балсамът на Рига” (http://en.wikipedia.org/wiki/Riga_Black_Balsam) – местната алкохолна гордост, със сигурност предназначена само за туристи – плътна черна течност, настройка от хиляда и една билки във водка. Не, благодаря.

Пренебрежителното отношение на момичето ме дразни, но не му обръщам особено внимание. В крайна сметка тя е свикнала да комуникира с безгрижни двадесет годишни бакпакъри. Аз пристигам с куфар и два пъти повече години, на всичкото отгоре съм от женски пол. Пълна скука. Явно мястото ми е в хотел, хич не пасвам на представата й за готин посетител.

Взимам ключа от самостоятелната стая и бързам да изляза от полезрението й. Пътьом хвърлям поглед на нашарените с обяви стени. Безплатни турове из стария град, всеки ден в 11. Лист за записване на желаещите да стрелят с калашников (платено!). Предупреждение да не пиете алкохол, защото полицаите много бързо се появяват и те прибират. Дежурни реклами на барове и кръчми. Разписанието на автобуса до летището.

Мятам набързо багажа си и изкачам на улицата. Близо 9 вечерта е, но още светлее. И мрачнее в същото време. За малко е спряло да вали, но само за малко.

Намирам се в стара Рига – туристическата гордост на града. Сградите са основно от 18 век, когато след 30 годишна война шведите отстъпват пред натиска на Петър Велики и градът става индустриалният пристанищен град на Руската империя. Въпреки руското господство, продължило до началото на Първата световна война, Латвия е страна на католици. Няколко огромни католически катедрали се издигат над 6-7 етажните сгради, гъсто наблъскани една до друга около тесни павирани улички. Никакъв шанс за слънцето да стигне до теб, дори и в редките случаи, когато има слънце.

Изображение

Сигурно за това в Рига имат музей на слънцето, мисля си. Няма да имам време да го посетя. Набързо си нахвърлям лист с местата, които няма да мога да посетя: големия закрит пазар (всички чужденци там ги водят, чувам в главата си гласа на шофьора ни от преди няколко дни). Нито музея на окупацията (от СССР). Няма да имам време да видя най-старата в Европа циркова сграда, построена специално за циркови представления- някъде през 19ти век- от заклет и очевидно богат почитател на цирковото изкуство. Няма да имам време за катедралите, за кулата към едната от тях, на която така или иначе не ми се качва, но все пак има ли един град висока кула, на която да се изкатериш и да се огледаш от високо, направо ще го обидиш, ако не се изкатериш и не се огледаш от високо. Този път имам късмет – пребивавам в града в извънработното време на кулата.

Шляя се по улиците на стария град. От баровете се носи хубава музика. Не ми се пие. Дори една бира не ми се пие. Продължавам да се шляя. Изненадвам сама себе си когато неочаквано свивам в един мол. Магазините вътре отдавна са затворени, но заради работещите заведения сградата още е отворена. Като привлечено от светлината насекомо се мушвам вътре, отдъхвайки за момент от смръщеното сиво небе навън. Влизам в сувенирен магазин и купвам обещаните на приятели магнитчета. После погледът ми спира на магазин за натурална козметика. Името на марката е Madara. Проверявам работното време, пресмятайки наум ще имам ли време утре да мина преди летището и да проверя каква е тази работа с това име; историкът в мен подскача превъзбудено, все пак, разберете, дипломна работа за Мадара съм писала, не е какво да е, и сега, 2300 км по-на север някой си е кръстил така козметиката. Ше видим ние тази работа.

Помотавам се още малко по празните улички. Неделя вечер е, извън сезона е. Тук там се разминавам с шумни весели компании, няколко пъти се натяквам на много пияни хора – по двама, по трима, подпират се един друг, докато си говорят нещо с дрезгави гласове. Внимателно ги заобикалям по- отдалеч.

Изображение

Прибирам се в хостела с готова салата, взета от кофишоп-а на ъгъла. Хапвам набързо и лягам.

Спя неспокойно и шумно – преди да изляза отворих прозореца, в опит да сменя застоялия въздух в стаята, но съм успяла само да вкарам няколко тлъсти комара, които през нощта ме будят на почивки, редувайки се с прибиращите се от нощните барове компании. В шест сутринта някой прилежно пуска прахосмукачка на етажа и дълго и напоително чисти с нея. Предавам се и се надигам в кревата. Изчитам всичката информация от картата на града, проверявам си мейлите, вземам си душ и към осем излизам. В коридора в очите ми се набива огромен надпис, съобщаващ че всеки желаещ може да си вземе тапи за уши от рецепцията. Естествено. Що да го видя снощи този надпис, като мога да го прочета на сутринта. Карай, да върви.

14.04.2014

На рецепцията (бара) мацката е нова и гледа по-благосклонно. Питам я къде мога да закуся нещо прясно приготвено. Няма значение дали е сладко или солено, искам да е приготвено сега. Взима картата от ръцете ми и отбелязва с кръст мястото на най-добрите палачинки в града. Говори на английски. В Латвия всички говорят перфектен английски, а 18- годишните те гледат право в очите докато твърдо заявяват “не говоря руски”, ако се пробваш да ги попиташ нещо на него.

Хапвам палачинки с извара, сладко и руска салата, поляти с голяма чаша черен чай.

Мотая се по улиците още половин час, чакайки магазин Madara да отвори.

В 10 вече разговарям с любезната продавачка. Да, разбира се, “мадара” означава нещо на латвийски. Първо това е много популярно женско име в Латвия. Второ, това е името на една мноооого специална билка, която е вложена в нашите продукти. Ето тук имаме маслен извлек от нея- с благоговение вади една епруветка с нещо тъмно червено вътре и ми я показва. В нашите продукти има и много други билки…. А коя е Мадара, прекъсвам нетърпеливо заучения търговски монолог. Не знам как е на английски, казва момичето, но мога да ви я покажа на картинка – и гордо започва да сочи големите осветени фотографии в магазина. Мигам очудено секунда – две, после широко се нахилвам. Аааааа, знаем я ние тези билка, имаме си я у нас! От снимките наперено позира Еньовче.

Изображение

Няколко часа по-късно самолетът, сигурно воден от поредния майн капитен, набира височина. И какво научих да казвам на латвийски, мислено превъртам в главата си жалките ми опити да запомня и дума от този странен език, който звучи все едно пиян германец се опитва да говори руски. А, да. На латвийски тоалетна се пише tualetе. А Мадара означава Еньовче.

Си Ви точка ком

Два пъти в рамките на една седмица ми се случи да поискат от мен да напиша на лист своите качества. Какво можеш. Какви дейности те влекат. Какви са твоите страсти?!?!

Не мога да пиша такива неща. Не мога и това си е.

Не мога да облека всичко, което съдържам, в едноредни думи.

Не мога да приравня многомерната форма на КАЧЕСТВОТО на моята същност в плоски етикети.

С кое, за Бога, да започна? Че пиша с десет пръста? Или че мога да язда кон? Английският ми е почти флуент, и съм карала курсове по икебана. И такива за воден спасител. И за летене с парапланер. Освен това виСшите ми са три. Обикновено не ми е много комуникативно, ама като се налага – комуникирам, къде ще ходя. И да, готвя великолепно, особено когато го правя за някой друг. Знам къде е точката БАЙ ХУЙ, щото практикувам китайски масаж. И, аналогично!, знам котешкия марш на пиано. Основната ми страст е тематичното лентяйство в сегашно неочаквано време. Ходя в офис, в който въвеждам ERP система на половин работно време, иначе като ме питат с какво се занимавам, казвам – аз съм масажист. И това е чистата истина!

Как точно се описва това – по азбучен ред или хронологично? Въпросът ми е реторичен, моля HR специалистите да не ми отговарят.

Нескопосано стихотворение

Сляпа вещица във слънчев ден,
късно лято с луд на телефона,
от клепачите лепило с нож студен
се опитвам да изчистя, но не мога.

С тежка клетва погледа е залепен:
да не виждам, да не чувствам, да не мога.
Всичко вярно е, но не за мен.
Аз съм, виждате ли, с нова веч природа.

Старата си сянка я отрязах с нож,
скрих под камък, с огън запечатах,
А на новата в момента и растат крила,
Всичко туй е просто времен безпорядък.

Ще се блъскам вляво, вдясно, после пак,
докато обърна лодката нагоре,
че накрая да прогледна! Няма как.
Във водата
всичкото лепило ще остане спомен.

Ключ за ситроен

Имам ключ от ситроен.
Намерих го преди месец-два в тревата пред един блок в Младост 1 и си казах „ааааААААааааа, ключът от палаткатааааааААААаааа!!!?!“. От тогава се оглеждам за палатка, ама нещо хич я няма. В същото време ключът пребивава в дамската ми чанта.
Били ли сте някога в дамска чанта?
Двателефонапортфейлключовеотвкъщиистудиотоключовеотофисадъвкимп

3плейърсвирказапротестичасовникарскаотверказакъсметчадършалгримове

огледалценосникърпичкипревръскиластикзакосатетрадкадвехимикалки

книгазачетенешвейцарсконожчезавсекислучаймехлемзаустникремзаръце

тъмниочилаочилазачетенеикомпютърмемористиккакволиощепропускам?

И всеки път като бъркам за ключовете за вкъщи, вадя ключа за ситроена. Бъркам за ключовете за офиса – пак ключа за ситроена. Бъркам за ключовете за вкъщи – ситроена, офиса – ситроена, студиото -ситроена, пак вкъщи – пак ситроена.

Аман бе. На кой е тоя ключ? Да ми се обади. Само ми се вре в ръцете.

« Older entries