Surealizm

14.36

Абе айде сега, глупости! Какво, бе, става тука?!?! Ха-ха, човек на възраст, а така да се… Ееее, хубава работа, дадох 78 лв. за тези обувки, само това ми липсваше – да ги зарежа в някаква локва! Само да успея да си измъкна крака и ще поразровя да намеря обувката, все ще може да се изпере някак си!  Не се перяла обувка, а какво се прави?! Как ще е блато това, съвсем като трева си изглежда… Ето сега ще стъпя с другия крак върху еййй онази буца… Олеле, потъвам!!! Потъвам?! Леко, леко, сега ще се измъкна, само спокойно… Абе майната им на обувките, гледай моля ти се, каква загубена работа! Нагази с двата крака, а за тъпите обувки си мисли! Какво като са естествена кожа! Че и студено… Сигурно здравата ще настина, довечера ще си сгрея едно винце, иначе простудата не ми мърда. И като знам в службата как ще мърморят ако изляза болнични в понеделник… Годишно приключване на фирмата, цялото счетоводство не спи, а той намерил да настине точно сега, разбирате ли. Абе счетоводството!?! Ти мисли как да се измъкнеш от тука, дето вече до глезените си потънал, а не утре какво ще лъжеш в работата! Спокойно де! Ще се измъкна, какво толкова… Да не е някой американски филм на ужасите това, у нас такива работи не се случват… и блато да е, едва ли е по-дълбоко от 20-30 см, ще се измъкна, само да помисля малко…

14.48

Шибана, гадна, мръсна, смрадлива локва! Държи ме, все едно съм й длъжен нещо?!Какво съм ти длъжен, ма, пачавро, пусни ми краката! Веднага ме пусни, чуваш ли?! Само да се измъкна, ще дойда и ще те пресуша, ако трябва с бързовар ще те изпаря като в оная детска книжка, как й беше името… С кърпа ще те попивам капка по капка, гад мръсна!!! И ти бе, Господ ли си, Бог ли си, какво зяпаш отгоре?! До колената съм вече, никой не се вижда наблизо, да крещя ли искаш, а?! Да ме унизиш, така ли?! Да ти се моля, а?! Еми ето, моля ти се, моля ти се бе, нещастник! Поомоооощ! Помоооомощ бе, педали такива, помооооощ! Никой ли не чува, ва’ща мамичка, изпокрили сте се всички, сигурно някой клечи отсреща в шипките и си умира от кеф… Жалък, долен, впиянчен народец, дето освен да крадне, да се напие и да се присмее на ближния друго не знае… Ближен ли?!?! Само да се измъкна, ще видите вие! Ще ми дойдете декларацийка да ви попълвам, туй да кажа как, онуй да покажа къде да сврете, че по-малко данък да дължите… Майната ви, мръсни използвачи, нарочно сте се покрили всички! И една табела не сте сложили да предупредите за тая гадна локва, дето се е впила в мен, нейната верица мърсна… Какво като няма локвата вяра бе!? Какво ме интересува, аз затъвам тука, той за блатата имат ли, нямат ли вяра седнал да ми философства…

15.07

Ще ги дам. Всичките ще дам. И тези, дето ги събирах да ходя на Световното догодина. Живот и здраве, и други световни ще има… Мостче ще построя, с перила, дървено такова, ама стабилно. И табели ще сложа – от селото още, с големи букви – “внимание, блато, опасно за живота”! И охрана ще назнача, да пази, някое дете да не нагази като мен, че то ето на – почи до кръста съм вече, пък ако е детенце – ще му е до шията… Майкооо, майчице, къде си да ми помогнеш, да ме измъкнеш, майчице, а аз в по – добър дом ще те преместя, обещавам! Няма да се правя на разсеян следващия път, като ми се оплакваш, че не ти харесва там. И по често ще идвам, не както до сега – да звъня по телефона един път месечно… Дори, ами да, дори ще те заведа лятото на море! Не, не, ще намеря време, естествено, че ще намеря! Как ли не ми е хрумнало до сега. Ти толкова обичаше морето навремето… И курбан ще направя! Еми да! Ще направя, разбира се, с поп там- да пее каквото трябва, с голям овен, всичкия на чорба, и ще раздавам наред. И Иванов ще поканя, мекерето му с мекере, нищо не заслужава той, ама ето – за здраве, че съм се отървал – и него ще поканя, че и останалите комшии. Човек трябва да е по-близък със съседите си, сега го разбирам, ама то не е късно, ще наваксам, само да има някой да мине и да ми подъде ръка… Ееех, Господи, хайде де, научих си урока, прати вече някой ръчица да ми подаде, да ме измъкне, че съвсем замръзнах, а аз голяма икона със сребърен обков ще даря на първата църква, която ми се изпречи пред очите, само ме измъкни, Боже, Боже…

15.18

Чист въздух да подишаш, а? Дишай! Дишай, водата ти е до гърдите вече, няма да дишаш кой знае колко още… Ще потънеш, а след теб ще останат две-три кръгчета във водата… за десетина секунди. После няма да има нищо. Нищо! Все едно никога не си бил. То какво ли си бил, така или иначе… Средностатистическо човече, водещо посредствен средностатистически животец… Не живот, а живуркане! От кревата – на работа, от работа- пред телевизора, от телевизора – в кревата. Приятели – нямаш. Жена- нямаш. Колегите не те обичат. Съседите не ти говорят. Ония, шарения помияр и той вече не те поглежда, ама то кой те караше да го риташ, животинчето, дето искаше само до спирката компания да ти прави… Мръсен бил, бълхи имал. Ми то живота е такъв бе, с бълхи. И добре че са те- ухапят те, та разбереш, че си жив! Де сега една бълха да имаше, поне да не потъвах сам, ами то… Сам. Ето какво било. Казваш си, утре ще е по-добре, все ще се появи някоя, ще се случи нещо, няма вечно да съм сам. А сега съм. Ето, значи, какво било сто процентовата самота. Потъваш без следа. Поне да имаше някой, дето да ми тика главата във водата, убиец, насилник, ама да не съм сам. Каква патетика – да изчезнеш, спрягайки изречението “Сам съм.” Сам бях; сам бил съм и сам ще бъда, защото такива като мен и на ония свят ще се сами – незабележими отенъци, нюанси на сенки в безкрая…

15.33

А защо се сърдя на блатото? Какво ми е виновно то? Дори не ми е студено вече, до шията съм, а спрях да треперя, странна работа. Дали ще боли? И не трябваше ли живота ми като филм да ми мине пред очите? Какъв странен цвят има тази вода. Червенее. Бе не му е лесно на това блато, влачат му се всякакви тук, нагазват и последното, което правят е да го напсуват… А на блатото нали това му е работата – да поглъща, то така се храни, така живее… или не? Май по-вярната дума е тресавище. Ти блато ли си или тресавище?

Явно тези дето си припомнят живота на лента имат повече време да мрат, при мене някак си бързичко се случ….

Тази нощ беше дългокос, с тесни дънки и хитра усмивка…

Преди седмица – риж великан със слънчева усмивка…

Преди месец – елегантен бохем с успокояваща усмивка…

А още по-преди – симпатичен интелектуалец с очила и насърчаваща усмивка…

…Интелектуалецът държеше лицето ми в двете си ръце, взираше се в очите ми и с възторг шепнеше „Къде беше до сега?! Къде беше?!“. После нещо в погледа ми го накара да промени тона и по-спокойно, без да ме пуска, настойчиво да промълви „Всичко ще е наред, Су, всичко ще е наред“. После…

…Въпреки стандартно измрънканите протести от моя страна, елегантният бохем ме караше към къщи. „Разбира се, че ще те изпратя“ отсече и приключи темата. Дъждът трополеше по стъклото, чистачките безшумно пропускаха контрастни образи на равни порции време, а музиката тихо разпръскваше успокоение и уют в колата. Стояхме на поредния светофар на празно мокро кръстовище и времето не бързаше да пусне зелена светлина. Ръката му се повдигна от скоростния лост, взе моята и я задържа, докато не го погледнах. „Всичко ще е наред, Су“ – каза той с усмихнати очи- „всичко ще е наред“. После…

…Стояхме на ръба на огромен циркус, някъде в Пирин. Рижият великан ме притискаше към себе си, едната му ръка минаваше през гърдите ми, а брадичката му леко се подпираше на главата ми. Топлината на тялото му ме обвиваше през гърба като одеало.  Гледахме мълчаливо залеза сред свистящата тишина наоколо. Усетих, как гласът му резонира в мен, докато тихо казваше „Всичко ще е наред, Су, всичко ще е наред“. После…

… Дългокоското седеше на тясното диванче в селската кухня. Беше рано, още се зазоряваше, миришеше на турско кафе и домашно мляко. Компанията весело се събираше, някой надничаше със сънени очи и пак изчезваше, друг се суетеше с наръч дърва около печката. Аз седях до дългокоското и се опитвах да си взема вестника, който той със смях криеше от мен под възглавниците на диванчето. Пресягах се през него, боричкахме се като някои тинейджъри, намерили си извинителен повод за физически контакт. Накрая с капка „хайде, от мен да мине“ в хитрата си усмивка, дългокоското ми подаде вестника и сложи ръка на коляното ми. Аз важно се опитах да покажа, колко не съм забелязала къде му е ръката, докато разменях незначителни реплики с поредня сънен поглед, надникнал през вратата. Гласът на дългокоското проби със спокойствието си шеговитата атмосфера и с дълбок, като на Ръсел Кроу тембър, промълви „Всичко ще е наред, Су, всичко ще е наред“. После…

… После алармата на телефона ми (кукуригащото петленце от златните соц-години на програма Хоризонт, всяка сутрин в седем без десет) ме събужда за пореден път в недоумение. Ей, Бога ми, толкова ли нищо не ми е наред?!

(софийски миражи през август)

Водата е студена, но не чак толкова. Кожата настръхва, стискаш зъби, сърцето спира за миг. За миг. После вцепенението се разтваря и прави място на спонтанния възторг, с който се изпълваш.

Сега не знам какво да пиша. Ама нали трябвало всеки ден. Да си тренирам писането. Интересно, как в главата ми е пълно с уникални историйки, фантазии, настроения. А като се опитвам да ги опиша – нищо не излиза. Мрън, мрън, мрън

Стига вече

Хайде от начало

Водата е студена, утрото – също. След два часа няма да може да се диша, но в момента, когато всичко се пробужда – морето, пясъкът, чайките, жегата, – в пореза на разсънването всичко е обзето от ранния хлад, от струяща свежест, която попива в същността ти през стъпалата, стъпили тихо в почти несъществуващите прозрачни вълнички.

Добро утро, рачета! Добро утро, рибки! Добре де, добро утро и на теб – медуза такава…

Сега ще броя до три ииии… Ох, до десет ще броя. Ми студено е. Знам, че като вляза ще дойде Голямото Блаженство, ама докато се намокря…

Едно, двее….

Няколко дълбоки вдишвания …

Три, четири, пет….

И когато се потопиш всичко изчезва – времето, спомените, плановете. Остават само слънчевите лъчи, играещи като делфини около теб….

Шест…

Сега според правилата първо трябва полека да се намокря, щото рязката смяна на температура може да доведе до загубване на съзнание, дори до спиране на сърцето…..

Седем….

А когато вече не издържаш под водата и излезеш на повърхността за глъдка въздух, светът те посреща с променени цветове, по-фокусиран, по-изчистен….

Осем….

Да де, ама кой ти спазва правила толкова рано сутрин? И защо трябва да си развалям усещането с някакви подплисквания…

Девет….

Не знам по-добър начин за спиране на времето от този. Винаги работи. И винаги първоначалния възторг е… първоначален. Няма „по-добър от еди кой си път“ или „по-лош от преди две лета, когато…”

Десет. Сбогом и здравей. Стискам зъби и се гмуркам.

Запали цигара – бавно, много бавно, като на каданс. Струваше й се неуместно да бърза в такъв дъжд. Облегна се на стената под някава козирка и се загледа в нищото. Телефонът в джоба й пак зазвъня. “Добре де” – измърмори и зарови с ръка да го търси, докато с другата държеше цигарата близко до огънчето. Осем неприети повиквания. Все от Бистра. Аман от най-добри приятелки… Беше се разделила преди половин час с нея, след шумен скандал, собствено производство. Последно беше крещяла така преди година-две, когато късаше с “дългогодишната си връзка”. Обикновено не си позволяваше подобни сцени, още повече на публично място. Предпочиташе да крещи наум.

Бяха излезли да пият по биричка. Вечерта си вървеше по план – Бистра се оплакваше от мъжа си, тя – от липсата на такъв – нормална петък вечер. Околните маси бяха пълни. Предимно жени. Можеше да се обзаложи, че и там разговорите бяха абсолютно същите. Шибан свят.

Беше почти идеална петък вечер, когато Бистра хвърли съчки в огъня. “Кога ще отидем на гости на близнаците? Видя ли последните снимки, чакай, сега ще…” – и заизважда лаптопа си от чантата.

- Остави, ще ги разгледам вкъщи.

- Ама имаш ли линка? Аз съм ги свалила, чакай малко…

- Недей и без това няма място на тази маса, ще ги гледам друг път…

- Ето де, само да го пусна

- РАЗКАРАЙ ТОЯ ЛАПТОП!

Бистра погледна стреснато. При нея беше така. Или трябва да се разкрещиш или да я удариш. Друг начин да чуе нещо различно, от това, което кънтеше в собствената й глава нямаше.

- Ее, спокойно де, какво толкова?..

- Стига си ми навирала в лицето снимки на щастливи бебета и на разлигавените им родители! Стига си ми обяснявала, как трябва да ходя на гости на хора, които не са ми звъняли от три години! Не искам да гледам бебетата им, не искам да стъпвам в чисто новата им перфектна къща, не ща да цапам чисто новия им перфектен живот!

- Прекрасно знаеш, че сестра ми не ти се обажда, защото е заета с бебетата…

- Бебетата са на два месеца, не на три години!

- … и какво лошо има в това, поне една от нас да е щастлива най-накрая?! И да живее в хубава нова къща?

- Нищо лошо няма в това бе, Бисе, просто аз и ти нямаме място там, не разбираш ли? Е да, ти имаш – рода си, не може съвсем да те разкара…. Ама аз нямам!

- Не е вярно!

- Добре! Тогава приеми, че не искам да ходя там, защото завиждам! Гризе ме черна, безкрайна завист, за всичко това, което тя има, а аз нямам! Нали не искаш хора с такива мисли да ходят при малките невинни бебенца? Аре остави ме на мира!

- Знаеш, че сестра ми те обича, бяхте толкова близки…

- Точно така! Бяхме! Бяхме близи докато сестра ти беше сама, бяхме две загубенячки, близки приятелки, щото бяхме в едно и също блато! И сестра ти ми беше като сянка – залепнала за мен, въпреки кариерата си, познанствата си, обкръжението си… Защото беше сама! В блатото, с мен. Сега намери начин да се измъкне. Всеки мечтае за втори шанс…. Това е нейния втори шанс – нов живот, с ново обкръжение, в нова къща, с чисто нов мъж… Не иска спомени от аутсайдерските си години. А аз съм това – един ГОЛЯМ спомен за нейната голяма, безнадеждна, безкрайна самотност… И всеки път, когато ме погледне, на челото й ще се опитва да избие надписа “загубенячка”, който сега е толкова добре заличен! Все едно да си бивш наркоман – чист от няколко години- и да искаш да се виждаш с дилъра си, щото сте си прекарвали добре навремето заедно… Да не е луда, да иска да се вижда с мен…

По притихналите маси наоколо хората се опитваха да не показват, колко се забавляваха с излиянието ми. Бистра се беше вторачила в мен с тревожния си поглед. Остави чашата си и заговори бавно:

- Това, дето сега си си го навила на пръста, тоя филм, дето си си го спретнала, нали ти е ясно, че е само в твоята глава? Опита ли се да говориш с нея, да разбереш нейното мнение по въпроса? Щото се обзалагам, че тя има абсолютно рационално и логично обяснение, което няма нищо общо с твоите самосъжалителни мрънканици….

- Да бе, ще говоря с нея. Айде няма нужда да разбъркваме казана с лайната… Да й развалям безоблачното щастие… Какво ще й се пречкам?!?!

- Съвсем си откачила! Обади й се и поговорете! Сигурна съм, че тя изобщо няма представа как се чувствеш и какви си ги навиваш на пръста… Просто й кажи!

- Знаеш, че не мога просто да казвам… Не съм като теб… А и ако някой се интересува от това как съм и какво съм, ще си направи труда да ме попита, а не просто да забрави телефонния ми номер… – Млъкнах. Май наистина много мрънкам? Все едно. Какво значение има, в крайна сметка. Оставих пари на масата и станах. Бистра след мен продължаваше да нарежда, като в реклама на теле-маркет. Да престана да се цупя, да поговорим, да незнамкакво си… Излязох, навън валеше.

……….

На челото ми със сигурност пише “загубенячка”. Просто отказвам да го забележа, този надпис. Май е време да прогледна в огледалото. Запалих цигара -бавно, много бавно. И кога този разказ премина в първо лице?

И каква стана тя сега, какво ли ще си каже Мария за мен? „Обеща да се върне в Порт Роял навреме, за да ме заведе на годишния панаир, да ми купи нова рокля, а той какво? Не стига че закъсня за панаира, а да вземе да се удави най- безсрамно… Мъже! Пфу!” Те, жените, винаги така казват: „Мъже!” с тая тросната интонация, никога не съм ги разбирал… То аз и капитана не разбирам, пък той нали е мъж? Макар че Родригес, когато беше наказан цяла седмица да бели картофи, друго разправяше за капитана… Ама и капитана е един?… Каза ми, ела с мен синко, няма да съжаляваш за нищо, а сега като се е вдигнала тая тупурдия покрай пробива в задния трюм съвсем други неща взе да повтаря- трябвало да съжалявам, че не оставил да ме обесят онзи път в кръчмата в Сингапур, поне бързо съм щял да свърша… Аз се опитах да му обясня, че нямам проблем със свършването, а той само ме изгледа едно такова… И какво са се събрали сега там долу и крещят ли крещят? Той, отец Игнасио, винаги е казвал, че в такива моменти смисъл от крещене няма, ами трябвало да се помолим на Господа, да ни прибере при него и да не се страхуваме от смъртта, щото нея всъщност я няма. То аз за това казах на капитана, че нямам проблеми със свършването, ама и той понякога хич не отбира от приказка… Като онзи път, когато стана онова ужасно не-до-ра-зу-мение (тая дума я научих от лоцмана, когато заседнахме в плитчините до Райския остров), дето изведнъж се оказа, че всичките шоколадови бонбони от капитанската каюта изчезнали. Казвам му аз, че папагала ги е изял всичките, а той- не та не! Аз съм бил! Аз, ама друг път! Аз само му ги подавах на папагала, щото много ми беше интересно да видя колко ще изяде наведнъж, без да му стане лошо… Ей, как взе да се тресе това старо корито! Май наистина не ни остава много… Също и не разбирам, защо на так`ваз грамада от дърво, метал и какво ли не и казват „старо корито”?! А папагала така преяде с шоколада, че почти полудя. Цяла седмица пя само „О, дона Клара”! Всички бяха много изненадани, че знае песни без мръсни думи в тях. Само не знам защо капитана ме накара да стоя тук горе сам- самичък, кое щяло да ми е по- добре така и не схванах…. Бе много малко разбирам аз. И отец Игнасио все ми повтаряше да не си напъвам мозъка, че и без това го нямам. И капитана не разбрах тогава, защо ме наказа цяла седмица да търкам нужника на задната палуба, че и спря да ми говори за известно време. Голям си глупак, каза и млъкна. Папагала също спря да ми говори… като че ли насила му бутах глупавите бонбони, сам си ги изяде всичките. После аз съм нямал мозък, ами тая рошава птица, дет преяде като прасе преди Коледа, тя с колко акъл е? А какви интересни неща ми разправяше преди да ми се разсърди- не като на другите „Поли иска бисквитка, Поли иска бисквитка” или онова там „йо-хо-хо” на което всички моряци толкова се радват, нее, на мен съвсем други работи ми говореше, за предишните „стари корита” на които е бил, и какво се е случвало там…. Дори един път се опитах да разкажа една от историите на капитана, а той само ме погледна едно такова тъжно и измърмори нещо както „горкият глупчо, от глупост с никого не се сдружи освен с тая птица и вече му се причува, че истории му разказва”. Иди го убеждавай…! Капитанска му работа. Иначе е добър, схватлив, ама като взема да му обяснявам нещо и какво му става, не знам. А онази история беше важна, ами да, за това, как папагала бил собственост на Капитан де Гарсия, легендарния собственик на „Бърз като мълния”. Папагалът всичко помни от историята, която всички разправят, за бурята, за пробойната във втория трюм- абе същото положение като при нас- и какво се сетил капитана да направи, че спасил бригантината си и всичките си хора, ама ей на, само на мен ми говори този папагал, вече не де, а на другите „бисквитка, та бисквитка”. Оххх, защо ме остави капитана тука, как взе да се накланя тоя кораб, така сам ли трябва да стоя… И какво беше това, дето ме учеше отец Игнасио „смили се над мен, грешния, Господи и помогни да посрещна смъртта достойно…” Така и не разбрах какво значи тази дума. Баща ми, преди да умре все повтаряше „синко, трябва да си достоен”, Мария и тя все подмяташе, като ми стане хубаво и я понатисна, че не съм достоен, пък аз съвсем достоен си се чувствах… Папагала, като го попитах един път, защо не разкаже на капитана историята за спасяването на Бърз като Мълния и той същото каза- капитана не е достоен. Олелеее, ама и аз съм един! Ама верно съм глупав, как можах да не се сетя до сега какво трябва да направя! Стоя тук като изут галош и не помръдвам, а толкова малко време остана…Бързо, по – бързо, тичай глупако, тичай по-скоро, какво като не ти говори, ти трябва да му кажеш, бързо де, сега ли намери да се хлъзнеш на тая глупава четка, ама като не я прибра, както ти каза вчера капитана… Ето, сега ще отида и ще му кажа, ето, още малко…уф, стигнах най- накрая. Ей, Поли, знаеш ли какво става, потъваме, капитана каза че всички ще умрем, хайде приятелю, не се сърди вече, разкажи ми някоя от твоите истории преди всички да сме се качили на небето, че там кой знае как ще ни разпределят, ти като отидеш в някой птичи рай, може да не те видя повече, а и да сме заедно, надали ще ни дават да си говорим за такива неща…