(софийски миражи през август)
Водата е студена, но не чак толкова. Кожата настръхва, стискаш зъби, сърцето спира за миг. За миг. После вцепенението се разтваря и прави място на спонтанния възторг, с който се изпълваш.
Сега не знам какво да пиша. Ама нали трябвало всеки ден. Да си тренирам писането. Интересно, как в главата ми е пълно с уникални историйки, фантазии, настроения. А като се опитвам да ги опиша – нищо не излиза. Мрън, мрън, мрън
Стига вече
Хайде от начало
Водата е студена, утрото – също. След два часа няма да може да се диша, но в момента, когато всичко се пробужда – морето, пясъкът, чайките, жегата, – в пореза на разсънването всичко е обзето от ранния хлад, от струяща свежест, която попива в същността ти през стъпалата, стъпили тихо в почти несъществуващите прозрачни вълнички.
Добро утро, рачета! Добро утро, рибки! Добре де, добро утро и на теб – медуза такава…
Сега ще броя до три ииии… Ох, до десет ще броя. Ми студено е. Знам, че като вляза ще дойде Голямото Блаженство, ама докато се намокря…
Едно, двее….
Няколко дълбоки вдишвания …
Три, четири, пет….
И когато се потопиш всичко изчезва – времето, спомените, плановете. Остават само слънчевите лъчи, играещи като делфини около теб….
Шест…
Сега според правилата първо трябва полека да се намокря, щото рязката смяна на температура може да доведе до загубване на съзнание, дори до спиране на сърцето…..
Седем….
А когато вече не издържаш под водата и излезеш на повърхността за глъдка въздух, светът те посреща с променени цветове, по-фокусиран, по-изчистен….
Осем….
Да де, ама кой ти спазва правила толкова рано сутрин? И защо трябва да си развалям усещането с някакви подплисквания…
Девет….
Не знам по-добър начин за спиране на времето от този. Винаги работи. И винаги първоначалния възторг е… първоначален. Няма „по-добър от еди кой си път“ или „по-лош от преди две лета, когато…”
Десет. Сбогом и здравей. Стискам зъби и се гмуркам.
Surealizm 
Вашият коментар