Surealizm

В петък бях в общината, да си изкарам уверение. Прекарах нажежен половин час, чакайки с други нажежени хора на опашка. Служителките зад гишетата не си даваха много зор – така де, те нямат бърза работа, само тези дето чакаме имаме. В един момент мобилният на едната звънна и тя си заряза работата за да си говори по него, което не изненада никого, само допълнително изнерви и възмути хората от опашката…

В петък бях в общината, да си изкарам уверение. Имаше голяма опашка, всички като мен в последния момент се бяха сетили да свършат тази работа. Доста от хората дежурно мърмореха „Тия какво правят, що се бавят толкова, що не сложат още някой, че да става по-бързо…“. В един момент мобилният на едната от служителките звънна. Тя погледна телефона си, после с жест помоли тълпата да почака и се обади. Разговорът продължи около минута, жената видимо се развълнува и накрая щастлива се разподскача между бюрата. Седна на мястото си и с едно „Йееее!“ съобщи на всички присъстващи: „Одобри ли са ме за програмата „инвитро“!“. После помоли хората да я пуснат за пет минути, да звънне на мъжа си и на майка си. Е, този път никой нищо не измърмори… А аз побързах да си сложа тъмните очила. Нямам навик да се просълзявам на публични места.