Това е една любима реплика от „В очакване на Годо“, която (ако отделиш необходимото време) може да породи мнооого важни и не чак толкова важни разсъждения на тема „какво правя с живота си“.
Тази сутрин се замислих за друго. Дали този „заглушител“ важи и за мечтите ни? Колко изречения можем да започнем с „Винаги съм си мечтал/а да…“ с онази безпрекословна интонация, която прогонва всякакво съмнение в казаното? И колко често когато получиш нещо, дето от години го бленуваш, осъзнаваш, че ама всъщност хич вече не ти и трябва?
Мечтая да отида на карнавала в Рио…
/тая мечта определено я бях забравила/
Мечтая да живея в къща в гората…
/ама като си помисля как реагирам при среща с мишка, представям си какво живеене ме чака?!/
Мечтая да управлявам хеликоптер…
/пробвах на компютърен симулатор. Ужасно трудно е. Мечтая ли го още?!/
Мечтая да направя приют за бездомни кучета…
/това също го бях забравила, пък как се канех само…/
Мечтая да отида на бригада за рози…
/Много романтично звучи. Ама ходих на едни археологически разкопки, дето ставахме в пет сутринта и част от романтичното звучене изчезна безславно/
Мечтая да работя в книжарница…
/Леле, това определено е моя вариант на „гладно циганче в сладкарница“. Един път дори влязох да питам. 12 часа работен ден за 200 лв заплата. Абе я…./
Мечтая да взема Оскар за нещо там, каквото дадат….
/Без коментар. Суетата си е суета. Без коментар. А, това го казах…/
И ако спечеля тотото, ееех…
/Тук нищо не казвам, щото да не чуе дявола 
/
Не знам какъв е срока на годност на една мечта. И как, преборвайки навика, да видя, че е почнала да понамирисва, че не си заслужава. Или пък обратното, да я изкарам от графата „съссигурностенвъзможни“ и да я превърна в приоритет.
Не знам. Но работя по въпроса.
